Ала Габриел мълчаливо излезе и се спусна по стълбите. Когато минаваше пред сградата, му се стори, че Шамрон го гледа през един процеп между щорите. А докато се приближаваше към Еджуеър Роуд, изпита неприятното чувство, че Ари е изпратил някого от екипа си да следи и него.
34. Хаунзлоу, Англия
Тойотата ги остави и се отдалечи. Паркингът бе окъпан в жълта електрическа светлина, а недалеч от него се издигаше масивен тухлен жилищен блок с вид на някогашна фабрика. Жаклин предложи сама да си носи куфара, но Юсеф не й позволи. Той я хвана за ръката и я поведе през паркинга, а после през някакъв терен, осеян със смачкани кутии от бира и парчета от счупени играчки: камионче без колела, обезглавена кукла, пластмасово пистолетче. То й напомни за пистолета на Габриел и за нощта сред хълмовете в Прованс, когато той бе пробвал уменията й по стрелба. Стори й се, че е било преди години. Преди цял един живот.
Внезапно пред тях от тъмнината изскочи котка. Жаклин сграбчи лакътя на Юсеф и едва не изпищя. После залая куче и котката се стрелна под една ограда.
— Тук е прекрасно, Юсеф — иронично го изгледа Жаклин. — Защо просто не ми каза, че си имаш къща в гето?
— Моля те, не говори, докато не влезем в квартирата.
Той я въведе в един вход. По пода в ъглите се бяха събрали сухи листа и стари вестници. Жълтата светлина на крушката се отразяваше в отровнозелените стени.
Те изкачиха два реда стълби, минаха през междинната врата и тръгнаха по дълъг коридор. Посрещна ги какофония от звуци: дете пищеше за майка си, семейна двойка се караше на английски с карибски акцент, пращящо радио предаваше пиесата на Би Би Си „Истинското нещо“ от Том Стопард.
Юсеф спря пред вратата, под чиято шпионка бе написан номер 23. Отключи, въведе Жаклин и светна малка лампа с книжен абажур.
Всекидневната беше празна, с изключение на един продънен фотьойл и телевизор. Кабелът за антената му се виеше по постлания с линолеум под като мъртва змия. През полуотворената врата на спалнята се виждаше сложен на пода матрак. Другата врата водеше към кухнята, където върху плота до мивката бе поставена найлонова торбичка с хранителни продукти. Независимо от липсата на мебелировка, апартаментът беше безупречно чист и ухаеше на лимонов дезодорант.
Жаклин отвори прозореца и в стаята нахлу студен въздух. Отдолу имаше ограда, а зад нея се простираше футболно игрище. Младежи с анцузи в ярки цветове и вълнени шапки ритаха топка под светлината на фаровете на един автомобил, паркиран край страничната линия. Дългите им сенки играеха по тухлената стена под прозореца на Жаклин. В далечината се чуваше глухият тътен на движението по магистралата. Един празен влак изтрака по железопътния надлез. Над главата й се разнесе рев на реактивен самолет.
— Харесва ми как приятелят ти е подредил жилището си, но не е точно по моя вкус. Защо не проверим в някой хотел на летището? Някое място с рум сървис и приличен бар — предложи Жаклин.
В кухнята Юсеф разопаковаше продуктите.
— Ако си гладна — рече той, — ще ти приготвя нещо. Има хляб, сирене, яйца, бутилка вино, както и кафе и мляко за сутринта.
Жаклин влезе при него. В малкото помещение едва имаше място за двамата.
— Не приемай думите ми буквално, но това тук е истинска миша дупка. Защо е така празно?
— Моят приятел се сдоби с това жилище преди няколко дни и още не е имал възможност да си пренесе багажа. Преди това живееше при родителите си.
— Сигурно е много щастлив, но така и не разбирам защо трябва да останем тук тази нощ.
— Казах ти, Доминик. Дойдохме тук от съображения за безопасност.
— Безопасност от кого? От какво?
— Може би си чувала за британското разузнаване, известно повече като МИ5. Те внедряват свои агенти в емигрантски и дисидентски общности. Наблюдават хора като нас.
— Като нас ли?
— Като мен. Освен това ги има и момчетата от Тел Авив.
— Този път съвсем ме обърка! Кои са момчетата от Тел Авив?
Юсеф вдигна глава и я изгледа невярващо:
— Кои са момчетата от Тел Авив ли? Те са от най-безмилостната и кръвожадна разузнавателна служба в света. Може би по-подходящо е да се наричат „банда наемни убийци“.
— Но каква заплаха може да са израелците тук, във Великобритания? — продължаваше да се учудва Жаклин.
— Те са навсякъде, където сме ние. Държавните граници не ги спират. — Юсеф изпразни торбичката и я хвърли в кошчето за боклук. После попита: — Гладна ли си?