— Не, само съм страшно изморена.
— Лягай си. Аз имам малко работа.
— Няма да ме оставиш сама, нали?
Той размаха мобилния си телефон.
— Трябва да проведа само два разговора. Жаклин обви ръце около кръста му. Юсеф се приведе и нежно я целуна по челото.
— Не биваше да ме караш да правя това.
— Ще бъде само за няколко дни. А когато се върнеш, отново ще бъдем заедно.
— Иска ми се да ти вярвам, но вече не знам в какво да съм сигурна.
Той отново я целуна, после нежно повдигна лицето й, за да срещне очите й.
— Нямаше да го кажа, ако не го мислех. Лягай си. Опитай се да поспиш малко.
Тя влезе в спалнята. Не си направи труда да светне лампата — щеше да се чувства по-малко потисната, ако имаше само смътна представа за обстановката. Протегна ръка, хвана завивките, повдигна ги и ги подуши — бяха току-що изпрани. Въпреки това реши да спи с дрехите. Легна и внимателно положи глава върху възглавницата, така че тя да не докосва лицето и врата й. Не си събу обувките. Изпуши една последна цигара, за да прогони силната миризма на дезинфектант. Помисли си за Габриел и за танцовата си школа във Валбон. Заслуша се в шума на реактивните самолети и влаковете и в кънтящото тупкане на кожената топка отвън на игрището. Загледа се в танцуващите по стената внушителни сенки на футболистите.
После чу Юсеф, който говореше шепнешком по мобилния си телефон. Почти не долавяше какво казва. Пък и не я беше грижа. Последната й мисъл, преди да потъне в неспокоен сън, беше, че Юсеф — нейният палестински любовник — вероятно няма да живее още дълго.
Ишърууд открехна вратата на дома си в Онзлоу Гардънс и изгледа неприязнено Габриел над веригата.
— Имаш ли представа колко е часът? — Той отвори. — Влизай, преди и двамата да пипнем пневмония.
Джулиан беше по пижама, с кожени чехли и копринен халат. Той въведе Габриел в хола и изчезна в кухнята. Върна се след малко с каничка кафе и две чаши.
— Надявам се, че пиеш черно кафе, защото се опасявам, че млякото в хладилника е купено по времето на Маргарет Тачър — мрачно изрече Ишърууд.
— И черното кафе е добре — кимна реставраторът.
— Е, скъпи Габриел, какво те води насам… — Той млъкна, за да погледне часовника си, и направи гримаса: — Боже, в два и четиридесет и пет сутринта!
— Ще загубиш Доминик.
— Предположих това, когато Ари Шамрон се промъкна в галерията ми като отровен облак. Закъде ще замине? За Ливан, Либия или Иран? Впрочем как е истинското й име?
Габриел отпи от кафето си и не отговори.
— Да ти призная, неприятно ми е, че ще си отиде. Тя е същински ангел. И нелоша секретарка, след като навлезе в нещата.
— Жаклин няма да се върне.
— Те никога не се връщат. Имам гениалната способност да прогонвам жените. Винаги е така.
Двамата замълчаха. После Габриел заговори за галерията:
— Чух, че си към края на преговорите си с Оливър Димбълби за продажбата й.
— Не можеш истински да преговаряш, когато си притиснат до стената. Трябва да раболепничиш, да се молиш.
— Не го прави.
— Не можеш да седиш тук и да ми казваш как да ръководя делата си! Нямаше да съм в тази безпътица, ако не бяхте ти и твоят приятел хер Хелер.
— Операцията може да приключи по-скоро от очакванията ни.
— И какво ме грее това? — избухна Ишърууд.
— Ще мога да се върна към работата си над картината на Вечелио — припомни му Габриел.
— Няма начин да свършиш навреме, за да спасиш кожата ми. Вече официално съм обявил фалит, затова преговарям с Оливър Димбълби.
— Той е некадърник, ще съсипе галерията ти.
— Честно казано, Габриел, толкова съм уморен, че не давам пет пари за това. Имам нужда от нещо по-силно от кафето. А ти?
Габриел поклати глава. Ишърууд се затътри към бюфета, взе една висока чаша, наля си един пръст джин и кимна към раницата:
— Какво имаш в нея?
— Застрахователна полица.
— Застраховка за какво?
— В случай че не бъда в състояние да завърша навреме работата си върху Вечелио. — Габриел подаде раницата на Джулиан. — Отвори я.
Ишърууд остави питието си и надникна в нея.
— Боже мой, Габриел! Колко са тук? — зяпна той.
— Сто хиляди.