— Не мога да взема парите ти.
— Те не са мои. На Шамрон са. Взел ги е от Бенджамин Стоун.
— От самия Бенджамин Стоун ли?
— В целия му блясък.
— Какво правиш, по дяволите? Та това са сто хиляди лири, принадлежащи на Бенджамин Стоун!
— Просто ги вземи и не ми задавай повече въпроси.
— Ако наистина са негови, мисля, че ще ги взема. — Джулиан надигна чашата си с джин. — Наздраве, Габриел! Съжалявам за всички лоши неща, които си мислех за теб през изминалите няколко седмици.
— Заслужих си го. Не трябваше да те напускам.
— Всичко е забравено. — Ишърууд се загледа в питието си. — Е, къде е тя? За добро ли си отиде?
— Операцията навлезе в последен етап.
— Не сте изложили момичето на опасност, нали?
— Надявам се, че не.
— Аз — също — заради нея и заради теб! — заяви Ишърууд.
— Какво имаш предвид? — подозрително го изгледа Габриел.
— Знаеш, че съм в този гаден бизнес от почти четиридесет години и през цялото време никой не е успял да ми продаде фалшификат. Димбълби се е опарвал. Дори великият Джалс Питауей един-два пъти е купувал имитации. Но не и аз. Имам дарба, разбираш ли? Може да съм кофти бизнесмен, но винаги мога да различа фалшивото от истинското.
— Ще стигнеш ли най-сетне до същественото?
— Тя е нещо истинско, Габриел. Тя е златна. Може никога повече да нямаш такъв шанс. Хвани я здраво, защото ако не го направиш, това ще е най-голямата грешка в живота ти.
Трета част
Реставрацията
35.
Преди Катастрофата Дауд ал Хурани живееше в Горна Галилея. Беше муктар и най-богатият човек в селото. Притежаваше добитък — няколко глави говеда, много кози и голямо стадо овце. Имаше и лимонова, портокалова и маслинова горички. Когато станеше време да се берат плодовете, той и другите старейшини организираха общо прибиране на реколтата. Семейството му живееше във варосана къща с хладни, настлани с плочки подове, покрити с фини килими и възглавници. Съпругата му го бе дарила с пет дъщери и един-единствен син — Махмуд.
Дауд ал Хурани поддържаше добри отношения с евреите, които се бяха заселили близо до селото. Когато кладенецът на евреите се замърси, той изпрати местни мъже да им помогнат да си изкопаят нов. А щом веднъж неколцина араби в селото се разболяха от малария, еврейските заселници дойдоха и пресушиха съседното блато. Дауд ал Хурани ги научи да говорят арабски. Когато една от дъщерите му се влюби в евреин от селището, той им позволи да се оженят.
После дойде войната, а след това — Катастрофата. Кланът Ал Хурани заедно с повечето араби от Горна Галилея избягаха през границата в Ливан и се заселиха в бежански лагер край Сидон. Самият лагер бе организиран до голяма степен като селата в Горна Галилея и Дауд ал Хурани запази положението си на старейшина и на уважаван мъж, макар че земята и добитъкът му бяха отнети. Голямата му варосана къща бе заменена с тясна палатка — гореща през лятото, ледена и течаща при зимните дъждове. Вечер мъжете седяха пред палатките и си разказваха за Палестина. Дауд ал Хурани уверяваше хората, че изгнанието ще е само временно, че арабските армии ще се обединят и ще натикат евреите в морето.
Обаче те не се обединиха. И не натикаха евреите в морето. В лагера край Сидон палатките се превърнаха в дрипи и бяха заменени само от набързо изградени колиби с открита канализация. Постепенно, докато годините минаваха, Дауд ал Хурани започна да губи влияние над съселяните си. Беше им казал да бъдат търпеливи, но търпението им се изчерпа. И наистина — положението на палестинците сякаш само се влошаваше.
През онези първи ужасни години в лагера имаше една-единствена добра новина. Съпругата на Дауд ал Хурани забременя, въпреки че бе достигнала възраст, когато повечето жени вече не можеха да имат деца. През същата пролет — пет години след като кланът Ал Хурани бе избягал от дома си в Горна Галилея — тя роди син в лечебницата на лагера. Дауд го кръсти Тарик.
Клонове от клана Ал Хурани бяха разпилени из цялата диаспора. Някои бяха в Сирия — други в лагери в Йордания. Малцина, в това число и братът на Дауд, бяха успели да се установят в Кайро. Няколко години след раждането на Тарик братът на Дауд ал Хурани почина. Той искаше да присъства на погребението му, така че отиде до Бейрут и получи необходимата виза и разрешителните за пътуването. Тъй като беше палестинец, Дауд нямаше паспорт. На следващия ден той се качи на един самолет за Кайро, но бе върнат на летището от митнически служители, които заявиха, че документите му не са наред. Дауд се върна в Бейрут, но емиграционният служител отказа да му даде разрешително да се прибере в Ливан. Заключиха го в една стая за незаконно пребиваващи на летището без храна и вода.