Няколко часа по-късно в стаята бе затворено и едно куче. Беше пристигнало без придружител със самолет от Лондон и също както на Дауд ал Хурани, редовността на документите му бе оспорена от ливанските емиграционни власти. Ала след един час се появи старши митнически служител и отведе кучето. На животното бе дадено специално позволение да влезе в страната.
Най-накрая, след седмица престой, на Дауд ал Хурани бе разрешено да напусне летището и да се върне в лагера край Сидон. Същата вечер, когато мъжете седяха около огньовете, той извика синовете си и им разказа за патилата си.
— Говорех на нашите хора да бъдат търпеливи. Обещах им, че арабите ще ни се притекат на помощ, но ето, изминаха години, а ние все още сме в лагера. Арабите се отнасят към нас по-зле и от евреите. Те ни третират бетер кучетата. Времето за търпение свърши. Дойде време да се бием.
Тарик беше твърде малък, за да воюва, все още бе момче. Обаче Махмуд бе почти двадесетгодишен и бе готов да грабне оръжие срещу евреите. Онази нощ той се присъедини към федаините. Тогава Тарик за последен път го видя жив.
Летище „Шарл де Гол“, Париж
Юсеф хвана Жаклин за ръката и я поведе през гъмжащия от пътници терминал. Тя се чувстваше изтощена. Беше спала лошо, а малко преди зазоряване се събуди от кошмар, в който Габриел убиваше Юсеф, докато той правеше любов с нея. Ушите й бучаха, пред очите й се виеха кръгове.
Минаха през залата за транзитни пътници и през паспортната проверка и влязоха в терминала за заминаващи. Юсеф пусна ръката й, целуна я по бузата и приближи устни до ухото й. Когато заговори, й напомни за начина, по който Габриел й бе говорил предната вечер в галерията — нежно, сякаш й разказваше приказка за лека нощ.
— Трябва да изчакаш в кафенето. Поръчай си кафе и вземи да четеш вестника, който съм мушнал в страничния джоб на куфара ти. Не трябва да напускаш кафенето по никакъв повод. Той ще дойде за теб, освен ако не сметне, че има проблем. Ако не се появи до час…
— … хвани следващия полет за Лондон и когато пристигнеш, не се опитвай да се свържеш с мен — довърши Жаклин изречението му. — Запомних всичко, което ми каза.
Юсеф я целуна още веднъж и каза:
— Имаш памет като на шпионин, Доминик.
— Всъщност наследила съм паметта на майка си.
— Запомни: няма защо да се страхуваш от този мъж, нито от властите. Не правиш нищо лошо. Той е мил човек. Мисля, че компанията му ще ти хареса. Желая ти лек път и ще се видим, когато се върнеш.
Целуна я за последно по челото и леко я побутна към кафенето, сякаш беше книжна лодчица, носеща се по повърхността на езерце. Жаклин направи няколко крачки, после спря и се обърна да го погледне. Но той вече се бе смесил с тълпата.
Няколко масички от ковано желязо, разпръснати в залата за заминаващи, създаваха илюзията за парижко кафене. Жаклин седна и поръча на сервитьорката кафе с мляко. Внезапно си даде сметка за външния си вид и изпита абсурдното желание да направи добро първо впечатление. Носеше черни дънки и пепеляв кашмирен пуловер. Не беше се гримирала и само бе хванала косата си отзад. Когато сервитьорката й донесе кафето, Жаклин вдигна лъжичката и огледа отражението на очите си. Те бяха зачервени и с подпухнали клепачи.
Разбърка захарта в кафето си и се огледа. На масата зад нея млада американска семейна двойка тихо се караше. На съседната маса двама германски бизнесмени разглеждаха представителна диаграма на екрана на лаптоп.
Жаклин внезапно се сети, че трябва да чете вестника. Извади броя на „Таймс“, който Юсеф бе оставил в куфара й, и го разгъна. От него изпадна салфетка на „Бритиш Еъруейс“. Тя я взе и я обърна. На гърба й имаше бележка, написана с небрежния почерк на палестинеца: Ще ми липсваш. За спомен с много любов, Юсеф. Смачка я и я остави до чашата си с кафе. „Звучи като писмо за сбогуване“, притеснено отсъди тя. Вдигна вестника и го прелисти. Прочете новините от Близкия изток:
„Президентът на САЩ приветства временното споразумение, постигнато между Израел и палестинците… Церемонията по подписването ще се състои следващата седмица в седалището на Обединените нации“.