Изненада се сам, че очаква това с нетърпение. Най-сетне, след толкова много години в сянка, се канеше да излезе на светло. Искаше му се да извика: „Ето ме. Вижте — аз съм човек от плът и кръв като вас, а не чудовище“. Не се срамуваше от делото, на което бе посветил живота си — тъкмо обратното: гордееше се с него. Запита се дали Алон може да каже същото за себе си.
Тарик знаеше, че има едно огромно предимство пред Габриел. Знаеше, че скоро ще умре. Животът му свършваше. Беше оцелял, движейки се винаги по ръба на опасността, за да бъде предаден накрая не от враговете си, а от собственото си тяло. Щеше да използва знанието си за своята неминуема смърт като оръжие — най-силното, което някога бе притежавал.
Той се изправи, приглади блейзера си и пресече фоайето.
Качиха се с асансьора на четиринадесетия етаж, минаха по пустия коридор и спряха пред стая 1417. Той отключи вратата с електронната карта, после я мушна в джоба си. Когато влезе в стаята, Жаклин се огледа и както я бе учил Шамрон, веднага запомни обстановката: малък апартамент, състоящ се от спалня и хол. На масичката бе поставен поднос, в който имаше чиния с наполовина изядена салата, а на пода до нея — пълна с нещо платнена пътна чанта, чийто цип бе отворен.
Той й подаде ръка:
— Казвам се Люсиен Даво.
— Доминик Бонар — представи се Жаклин.
Арабинът се усмихна самоуверено, но с топлота.
— Моите помощници ми казаха, че сте много красива жена, но смятам, че това описание е слабо.
Маниерите и начинът му на изразяване бяха съвсем френски. Ако не знаеше, че е палестинец, щеше да предположи, че е заможен парижанин.
— И вие не сте такъв, какъвто очаквах — отговори Жаклин искрено.
— О, наистина ли? А какво очаквахте? — Вече я проверяваше, усещаше го.
— Юсеф ми каза, че сте интелектуалец. Сигурно съм очаквала някой с дълга коса, сини дънки и размъкнат пуловер.
— Някой с вид на университетски преподавател ли?
— Да, това е думата. — Тя успя да се усмихне. — Обаче не изглеждате така.
— Защото не съм университетски преподавател.
— Бих попитала какъв сте, но Юсеф ми каза да не задавам много въпроси. Така че, предполагам, ще трябва да се ограничим до светски разговори за незначителни неща.
— Отдавна не съм водил светски разговор с красива жена. Мисля, че следващите няколко дни ще ми доставят огромно удоволствие.
— Откога сте в Монреал?
— Току-що ми зададохте въпрос, Доминик — усмихна се Тарик.
— Съжалявам, аз само… — сведе виновно очи тя.
— Не се извинявайте. Пошегувах се. Пристигнах тази сутрин. Както виждате, още не съм успял да разопаковам багажа си.
Жаклин отиде в спалнята, а Тарик подвикна след нея:
— Не се притеснявайте, тази вечер смятам да спя на дивана.
— Обясниха ми, че ще трябва да се преструваме на любовници.
— Така е — кимна Тарик.
— Ами ако персоналът на хотела забележи, че спите на дивана?
— Може да предположат, че сме се скарали. Или че аз работя до късно и не искам да ви притеснявам, затова спя отделно. Юсеф каза, че сте интелигентна, но пропусна да спомене, че имате и конспиративен ум.
Така беше и тя го използваше по предназначение вече доста време. Жаклин се гордееше с факта, че първа поведе разговора. Това й даваше усещането, че поне донякъде има контрол над ситуацията.
— Ще имате ли нещо против да запаля цигара?
— Не.
Тя сложи цигарата между устните си и щракна запалката, подарена й от Шамрон. Нагледно си представи как радиовълните се разпространяват, търсейки приемник.
— Не съм си взела дрехи за студено време. Лейла каза, че ще ме изведете по магазините да ми купите нещо по-топло.
— За мен ще е удоволствие. Извинявам се, че трябваше да ви държим в неведение за мястото, където отивате. Уверявам ви, че обстоятелствата го налагат.
— Разбирам. — Жаклин помълча и добави: — Поне така предполагам.
— Отговорете ми на един въпрос, Доминик. Защо се съгласихте да ме придружите в тази мисия? Вярвате ли в това, което правите? Или просто го вършите, защото сте влюбена?