— Но къде, по дяволите, е Жаклин?
Ядин бързо им съобщи последната информация. Самолетът от Париж долетял с двадесет минути закъснение. Екипът му поел двете жени след минаването им през имиграционната и митническата проверка. Чернокосото момиче наело кола от „Херц“ и закарало Жаклин до хотел „Куин Елизабет“. Там я предало на непознат мъж: около четиридесетгодишен, добре облечен, с благоприличен вид. Двамата се качили в стаята. Ядин имал саян в хотелския персонал — главен портиер. Той му казал, че интересуващият го мъж се е регистрирал в хотела по-рано същия ден под името Люсиен Даво. Стая 1417.
— Направихте ли снимки? — попита Ари с надежда.
— Нямаше начин, шефе. Беше абсурдно при тези обстоятелства.
— Тарик ли беше?
— Възможно е. Трудно е да се каже.
— Какво стана с чернокосата жена?
— След като срещна Жаклин с мъжа, тя веднага напусна хотела. Беше взета от друга кола на булевард „Рене Левек“. Не се опитах да я проследя. Не сметнах, че можем да отделим хора от екипа.
— С колко души разполагаш? — осведоми се Шамрон.
— С трима опитни агенти и новото момиче, което ми изпрати от Академията — докладва Зви.
— Как са разположени те?
— Двама души са във фоайето на хотела и се преструват, че пазаруват. Другите двама са отвън, в колата.
— Може ли нашият приятел портиерът да ни вкара в стаята? — заинтересува се Габриел.
— Разбира се.
— Искам да сложа бръмбар на телефона му.
— Няма проблем. Донесох нужното оборудване от Отава. Можем да вземем друга стая в хотела, която да използваме като подслушвателен пост. Макар че тогава един човек от екипа трябва постоянно да стои там.
Габриел кимна насърчително:
— Подслушването на телефона му си струва.
— Ще използвам новата девойка.
— Не, тя може да ми потрябва на улицата.
Ядин погледна към Шамрон:
— А сега за проблемите, шефе. Пак идват от Лев. Докато чаках да пристигнете, звъннах контролно в централата. След като сме излезли, Мордекай се е обадил по някакъв незначителен вътрешнофинансов въпрос. Очевидно е побързал да съобщи на Лев, че в централата няма никой, защото половин час по-късно Лев е позвънил по специалната линия, питайки какво става.
— Какво са му казали? — попита уморено Шамрон.
— За всеки случай бях оставил на секретарката ни версия за прикритие. Съобщила на Лев, че сме получили обаждане от наш приятел от канадската разузнавателна служба, че в Квебек е забелязан агент на терористичната организация „Ислямски джихад“. И всички сме хукнали натам да проверим как стоят нещата. Естествено Лев веднага попитал: „По чия заповед?“ — и поискал да му бъде съобщено името на предполагаемия агент от джихад. И така нататък. Картинката ти я ясна, шефе.
Шамрон тихо изруга.
— Изпрати му съобщение, когато се прибереш. Кажи му, че е било фалшива тревога.
— Слушай, шефе — въздъхна с горчивина Ядин, — с теб сме изминали много път, обаче ти скоро ще се пенсионираш и може Лев да оглави централата. Той е в състояние да стъжни живота ми. Допадат му подобен род неща, защото си е копеле.
— Остави на мен да се тревожа за Лев! — отсече Шамрон. — Ти ще правиш това, което съм ти наредил.
— Просто изпълнявам, без да разсъждавам, така ли, шефе?
В този момент мобилният телефон на Ядин иззвъня тихо. Той го приближи до ухото си:
— Ало?
Последва дълга пауза, нарушена само от въпросите на Зви: Кога? Къде? Накрая той нареди:
— Останете с тях! Но не забравяйте с кого си имате работа. Пазете дистанция.
Ядин затвори телефона.
— Какво става? — попита Шамрон.
— Той е излязъл.
— А Жаклин?
— Заедно са.
— Къде?
— Изглежда, отишли са да пазаруват.
— Осигури ми снимка, Зви. Трябва да се уверя, че е той.
Монреал има две лица. Едното е на повърхността: през зимата градът се превръща в покрита със сняг тундра. Ледени арктически ветрове фучат между небостъргачите и нахлуват откъм реката по лъкатушещите улички на Стария град. Другият Монреал е под земята. Той представлява лабиринт от бляскави магазини, кафенета, барове, супермаркети и големи витрини с марково облекло. Простира се на километри под централната част на града и позволява да се преминава от квартал в квартал, без кракът ти да стъпва навън.