„Подходящо място, където се озовах накрая — помисли си Жаклин. — Два свята, два пласта, две реалности. Аз съм Жаклин Дьолакроа, манекенка и фотомодел. Но съм и Доминик Бонар, секретарка в художествената галерия на Ишърууд в Лондон. Също така съм Сара Халеви, еврейско момиче от Марсилия и агент на Израелските тайни служби. Имам повече пластове от Монреал“.
Тя вървеше до Тарик. Той я направляваше сред тълпата от вечерни купувачи, леко докосвайки рамото й. Жаклин изучаваше калейдоскопа от лица, които минаваха край нея: красиви младежи и девойки от френски произход, араби, африканци, евреи. Монреал бе като пъстра смесица от различни етноси. Но подобни лица се виждаха и в Париж. Ако не беше специфичният акцент на френския, който говореха, можеше да си помисли, че изобщо не е напуснала града на Сена.
От вниманието й не убягна, че Тарик непрекъснато проверява дали не са следени. Спираше пред витрините на магазините, рязко сменяше посоката, измисляше поводи, за да се извърне. Тя се надяваше, че хората на Шамрон са добре обучени. Ако не бяха, той щеше да ги забележи.
Обиколиха скъпите магазини под улица „Сент Катрин“. В един от тях тя си избра дълго до глезените палто с дебела подплата. В друг — кожена шапка. В трети — два чифта джинси и няколко чифта топло бельо. Накрая от един магазин, специализиран за сезонни стоки, си купи чифт високи ботуши с пухкава подплата. През цялото време Тарик не се отделяше от нея. Когато тя влезе в пробната, за да премери джинсите, той застана да я чака точно пред вратата, усмихвайки се мило на продавачките. Тарик плати всичко с кредитна карта на името на Люсиен Даво.
Като приключиха с покупките, двамата тръгнаха обратно към хотела. Тя си помисли: „Хайде, какво чакате? Направете го сега. Застреляйте го!“ Но те не можеха да го унищожат тук, не и в подземния Монреал. Изходите на целия лабиринт от магазини можеха да бъдат блокирани за минути. Габриел и останалите от екипа щяха да се озоват в капан. Щяха да бъдат арестувани и разпитвани. Канадската полиция щеше да разбере, че са свързани с израелското разузнаване и неминуемото избухване на грандиозен скандал щеше да се отрази пагубно на Шамрон.
Тарик предложи да пият по чаша кафе преди вечеря и те влязоха в един еспресо бар близо до техния хотел. Жаклин запрелиства безцелно някакъв туристически справочник, докато той посръбваше от напитката си. По едно време Тарик извади от джоба си шишенце с хапчета и изпи две таблетки. След пет минути — тя знаеше точното време, защото през цялата им разходка бе прилагала научените от Шамрон уроци по наблюдателност — един мъж в сив делови костюм седна на съседната маса. Той остави на пода дипломатическо куфарче от мека черна кожа със златни закопчалки и ключалка, отваряща се с цифрова комбинация. Непознатият поседя няколко минути, после се изправи и излезе, оставяйки куфарчето си. Когато допи кафето си, Тарик небрежно го взе заедно с пакетите на Жаклин.
„Две лица на Монреал, две реалности“, помисли си Жаклин, докато се връщаха към хотела. В едната реалност те просто бяха ходили на покупки. В другата — Тарик бе прекарал един час, за да провери дали не е следен и се бе сдобил с оръжие.
Габриел помоли портиера да му препоръча добър ресторант. Портиерът се наричаше Жан, беше дребен и спретнат, с тънки мустачки и вечната усмивка на идеалния хотелски служител. Габриел говореше безупречен френски. Портиерът му отговори на същия език. Той го насочи към едно превъзходно бистро в парижки стил, наречено „Александр“, после му подаде туристическа карта на града и му съобщи адреса. Габриел мушна картата във вътрешния джоб на канадката си, благодари и се отдалечи. Но вместо да се насочи към изхода, пресече фоайето, влезе в асансьора и се качи на четиринадесетия етаж.
Мина бързо по коридора. В дясната си ръка носеше найлонова торбичка с емблемата на един от бутиците във фоайето, в която имаше хотелски телефон, обвит в тънка амбалажна хартия. Като приближи стаята, извади туристическата карта от вътрешния си джоб и я разгъна. В нея бе поставена електронната карта, с която се отключваше стаята на Тарик. На дръжката висеше табелка: Не ме безпокойте! Габриел прекара картата в жлеба на ключалката, след това влезе в стаята и тихо затвори вратата.
За оперативен център Ядин бе наел апартамент в хотел „Шератон“, който се намираше на булевард „Рене Левек“, на няколко пресечки от „Куин Елизабет“. Когато Габриел влезе в центъра, там бяха Ядин, Шамрон и чернокоса девойка, която Зви му представи като Дебора. Тя му напомни за Леа, и то повече, отколкото му се искаше в този момент. Върху леглото бе разгъната едромащабна карта на Монреал. С вдигнати на челото очила, Ари стоеше до нея, скръстил ръце. Габриел си наля чаша горещо кафе и я хвана в шепите си, за да ги стопли.