— Те се прибраха. Бръмбарът улавя отлично разговора им. Чудесна работа, Габриел — похвали го Ядин.
— За какво си говорят?
— Най-вече за незначителни неща. Ще изпратя човек оттатък да донесе касетите. Ако изникне нещо спешно, подслушващият агент ще ни звънне незабавно.
— Къде ходиха? — заинтересува се Габриел.
— Основно по магазините, но смятаме, че Тарик може да се е снабдил с оръжие.
Алон отпи от кафето и погледна изпитателно Зви.
— По това време ги следеше Дебора — обясни Ядин. — Тя е видяла всичко.
Девойката набързо описа сцената в еспресо бара. Говореше английски с американски акцент.
— Как е Жаклин?
— Изглежда добре. Но е малко уморена.
Телефонът иззвъня и Ядин веднага вдигна слушалката. Той слуша безмълвно известно време, после затвори и погледна към Шамрон.
— Току-що е запазил маса в ресторанта на улица „Сен Дени“.
— Какво представлява тази улица?
— Кафенета, магазини, барове, дискотеки, от този род заведения — отговори Зви. — Много оживена, много бохемска.
— От този тип места, където може да се организира наблюдение ли? — заинтересува се Стареца.
— Напълно възможно е.
— А може ли един кидон незабелязано да се доближи до мишената си?
— Без проблем.
— Има ли пътища за измъкване? — намеси се Габриел.
— Има няколко — отвърна Ядин. — Можеш да се насочиш на север, към района Утремон или Мон Роял, или на юг, към магистралата. Останалата част от екипа може да се пръсне из Стария град.
На вратата се почука. Ядин прошепна няколко думи през вратата, после я отвори. В стаята влезе мъж с момчешки вид, руса коса и сини очи.
— Снимах ги на видеолента.
— Дай да я видим! — скочи Шамрон.
Младежът включи портативно видео към телевизора и пусна касетата: Жаклин и мъжът, наречен Люсиен Даво, вървяха по един от коридорите на подземния лабиринт. Личеше си, че са снимани от високо.
Шамрон се усмихна победоносно:
— Той е, няма съмнение!
— Как можеш да си сигурен от този ъгъл? — учуди се Габриел.
— Погледни го, погледни и снимките. Това е същият човек.
— Сигурен ли си?
— Да. Сигурен съм! — Ари изключи телевизора. — Но какво ти става, Габриел?
— Просто не искам да убия друг човек.
— Това е Тарик, повярвай ми. — Шамрон погледна към картата на Монреал. — Зви, покажи ми улица „Сен Дени“. Искам да приключим с това тази вечер и да се прибираме у дома.
39. Монреал
Те излязоха от хотелската стая в осем часа и слязоха с асансьора до фоайето. Вечерният наплив на регистриращите се гости бе секнал. Някакъв мъж снимаше двойка японци. Тарик спря, обърна се и театрално взе да потупва джобовете си, сякаш бе забравил нещо важно. Когато непознатият приключи със снимането, арабинът продължи да върви. От бара на хотела се чу рев: американци гледаха футбол по телевизията.
Двамата с Жаклин слязоха с ескалатора до подземния Монреал и изминаха пеша краткото разстояние до станцията на метрото. Тарик гледаше да я държи от дясната си страна. Жаклин се досети, че той е левак — очевидно не искаше тя да е в позиция да сграбчи ръката му, ако се наложеше да посегне за пистолета си. Помъчи се да си спомни какъв вид пистолети предпочиташе арабинът. „Макаров“, сети се. Тарик харесваше пистолети „Макаров“.
Той се движеше през гарата, сякаш знаеше пътя. Качиха се на някакъв влак и се отправиха на изток, към улица „Сен Дени“. Когато излязоха на многолюдния булевард, острият студ накара дъха й да секне.
„Може да се случи на някое тихо, безлюдно място или насред оживена улица…“ — спомни си думите на Габриел.
Задържа очите си сведени и устоя на импулсивното си желание да се огледа за него.
„Може да ме видиш да приближавам, но не трябва да поглеждаш към мен. Не трепвай и не произнасяй името ми“.
— Какво има? — попита я Тарик, без да я поглежда.
— Просто умирам от студ.