— Ресторантът не е далеч.
Минаха край няколко бара и приземна таверна, от която се лееха звуците на блус. Следваха магазин за грамофонни плочи втора употреба, вегетариански ресторант, ателие за татуировки. Разминаха се с група скинари. Единият от тях се поспря, за да подхвърли нещо цинично на Жаклин. Тарик го изгледа студено, момчето млъкна и се отдалечи.
Пристигнаха в ресторанта, който се помещаваше в стара викторианска къща, до самия тротоар. Той я поведе нагоре по стълбите. Салонният управител им помогна да съблекат палтата си и ги отведе до една маса край прозореца на втория етаж. Тарик седна така, че да може да наблюдава улицата долу. Когато дойде сервитьорът, Жаклин си поръча чаша бордо.
— А за мосю Даво?
— Бутилка газирана вода, ако обичате — отговори той. — За съжаление тази вечер имам леко главоболие.
Италианският ресторант се намираше малко по на север, на отсрещната страна на улица „Сен Дени“. За да се доберат до него, Габриел и Дебора трябваше да слязат по късо стълбище със заледени стъпала. Всички маси край прозореца бяха заети, но те седнаха достатъчно близо, за да може Габриел да вижда дългата черна коса на Жаклин през прозореца от другата страна на улицата. Шамрон и Зви Ядин бяха отвън, в един нает ван. В южния край на квартала, граничещ със Стария град, един от хората на Ядин седеше зад волана на лека кола. Друг от екипа чакаше в автомобил през една пресечка на запад, на улица „Сангине“. Тарик беше заварден отвсякъде.
Габриел поръча вино, но дори не го опита. Взе си салата и паста38, но от миризмата на храна му се заповдига. Дебора бе добре обучена в Службата. Служеше му за бат левейха. Флиртуваше със сервитьора, поговори с двойката от съседната маса. Изяде порцията си и част от тази на Габриел. От време на време хващаше ръката му. Той се чувстваше неудобно, защото още веднъж откри прилики с Леа — парфюмът й, златистите точици в почти черните й очи, начинът, по който жестикулираше с дългите си ръце, докато говореше. Габриел погледна през прозореца към тротоара на улица „Сен Дени“, но в мислите си беше във Виена и седеше с Леа и Дани в траторията39 в Еврейския квартал.
Чувстваше студена пот да се стича по гръбнака му, по гърдите му. Беретата беше в предния джоб на канадката му, която висеше на облегалката на стола, така че усещаше до бедрото си успокояващата тежест на пистолета. През това време Дебора говореше: „Може би трябва да заминем. Някъде в Карибско море, на остров Барбейдос, на някое топло местенце с хубава храна и вино“. Габриел я слушаше с половин ухо — кимаше на подходящите места и дори от време на време успяваше да вметне по някоя дума. Но цялото му съзнание бе заето от представата как точно ще убие Тарик. Тези мисли не му доставяха удоволствие, не бяха продиктувани от ярост или желание за възмездие. Обмисляше прецизно детайлите, както когато трябваше да реши какви маневри да направи с платнохода си при бурно време или как да реставрира някой олющен участък върху картина на петстотин години.
Представяше си какво ще стане, след като Тарик бъде застрелян. Дебора щеше да се погрижи за себе си, но Габриел носеше отговорност за Жаклин. Щеше да я сграбчи и да я отдалечи колкото може по-бързо от трупа. Един от агентите на Ядин щеше да ги прибере по-нагоре по улица „Сен Дени“ с взет под наем зелен форд и щяха да се отправят направо към летището. По пътя щяха да сменят колите. На летището щяха да отидат директно до частния терминал и да се качат в самолета на Бенджамин Стоун. Ако нещата се развиеха по план, щеше да се прибере в Израел на следващата сутрин.
Но ако имаше изненади…
Габриел не искаше да мисли за провал.
Точно тогава мобилният му телефон тихо изпиука. Той го доближи до ухото си и слуша безмълвно известно време. Прекъсна връзката, подаде телефона на девойката, изправи се и си облече канадката. Беретата го удари в бедрото. Бръкна в джоба и стисна пистолета за дръжката.
Беше платил сметката предварително, за да не възникне някоя сцена, когато стане време да тръгнат. Дебора вървеше пред него, докато пресичаха ресторанта. Габриел усещаше, че лицето му гори. Като излязоха навън, се подхлъзна и едва не падна, докато се качваха по стълбите. Момичето го сграбчи за ръката, за да го задържи прав. Стигнаха до тротоара, ала нямаше и следа от Тарик и Жаклин. Габриел се обърна и застана с лице към Дебора. Целуна я по бузата и приближи устни до ухото й:
— Кажи ми, когато ги видиш.