— Тази абсурдна история ми коства дамската чанта и всичко в нея! — проплака отново Жаклин.
— Не се притеснявайте, Доминик. Ще ви възстановя нещата.
— Някои неща не могат да бъдат възстановени.
— Като златната ви запалка ли? — погледна я Тарик.
Жаклин почувства остра болка в стомаха. Спомни си как Юсеф си играеше със запалката по пътя за квартирата в Хаунзлоу. „Исусе, той знае!“ — помисли си тя и бързо смени темата:
— В действителност мислех за паспорта си.
— Паспортът ви също може да бъде подменен. Ще ви заведа във френското консулство в Монреал. Ще им кажете, че е загубен или откраднат и те ще ви издадат нов.
„Не, те ще открият, че е бил фалшив и накрая ще се озова в някой канадски затвор“, мина й през ума. После попита с треперещ глас:
— Защо ви следят тези хора?
— Искат да разберат къде отивам и с кого се срещам.
— А защо?
— Ами не искат да успея.
— Какво се опитвате да постигнете, че то толкова ги тревожи?
— Просто се опитвам да внеса малко справедливост в така наречения мирен процес. Не искам моят народ да приеме парченце от нашата изконна родина само защото американци и шепа израелци сега искат да ни оставят да го притежаваме. Те ни предлагат трохите от тяхната трапеза. Не искам трохи, Доминик. Искам цялата пита.
— Половин пита е по-добре от нищо.
— Моите уважения, но не съм съгласен.
Сред снежните вихри изплува пътен знак. До границата оставаха три мили.
Жаклин попита разтревожено:
— Къде ме водите?
— От другата страна — кратко отвърна Тарик.
— И как смятате да ме прекарате през границата без паспорт?
— Имам друг паспорт за вас — канадски.
— Как сте ми взели канадски паспорт?
Още един знак: сега до границата оставаха две мили.
— Той не е ваш, разбира се.
— Чакайте малко. Юсеф ми обеща, че няма да искате да върша нещо незаконно.
— Вие няма да извършите нищо незаконно. Това е отворена граница и паспортът е напълно валиден.
— Може и да е валиден, но не е мой!
— Няма значение, никой няма да ви пита.
— Отказвам да вляза в Съединените щати с фалшив паспорт. Спрете колата! Искам да сляза! — разкрещя се Жаклин.
— Ако ви оставя да слезете тук, ще измръзнете до смърт, преди да стигнете до някакъв подслон — спокойно отговори Тарик.
— Тогава оставете ме някъде.
— Доминик, нали затова ви доведохме от Лондон: да ми помогнете да мина тази граница.
— Вие ме излъгахте! Вие и Юсеф.
— Да, счетохме за необходимо малко да ви заблудим.
— Малко ли! — настръхна Жаклин.
— Но това вече няма значение. Сега се нуждая от вас, за да прекося границата. Нуждая се от помощта ви.
До границата оставаше една миля. Жаклин виждаше ярките бели светлини на граничния пункт. Зачуди се как да постъпи. За миг й мина през ума просто да му откаже. Тогава какво щеше да направи той? Да завие обратно, да я убие, да зарови трупа й в снега и да премине сам границата? Обмисли идеята да го измами: уж да се съгласи и после да го издаде на офицера на граничния пункт. Обаче Тарик просто щеше да убие и нея, и граничаря. А после щеше да има разследване. Ролята на Службата в цялата тази история щеше да излезе на бял свят. Това щеше да бъде ужасно фиаско за Ари Шамрон.
Имаше само един изход. Да продължи играта още малко и да намери начин да предупреди Габриел.
— Дайте да видя паспорта — каза Жаклин.
Тарик й го даде, тя бързо отвори и погледна името: Елен Саро. После погледна снимката: Лейла. Приликата беше слаба, но убедителна.
— Ще го направите ли? — попита Тарик.
— Продължавайте да карате — отвърна тя.
Тарик навлезе в площадчето на граничния пункт и спря. Граничарят излезе от будката си:
— Добър вечер. Накъде сте се запътили?
— За Бърлингтън — рече Тарик.
— По работа или за удоволствие?
— Сестра ми е болна.
— Съжалявам да го чуя. Колко дълго смятате да останете?
— Един, най-много два дни.
— Паспортите, моля.
Тарик му ги подаде. Граничарят ги отвори и разгледа имената и снимките. После надникна в колата и огледа лицата им.