— Желая ви приятен престой. — Той върна паспортите им. — И карайте внимателно. Според синоптичната прогноза по-късно тази нощ ще се разрази голяма буря.
Тарик взе паспортите, сложи ги в джоба си, включи на скорост и бавно пресече границата. Навлязоха на територията на щата Върмонт. Малко по-късно, когато бяха на достатъчно разстояние от границата, извади пистолет „Макаров“ и допря дулото до главата й.
41. Вашингтон, окръг Колумбия
В късната вечер Ясер Арафат седеше зад бюрото в президентския апартамент в хотел „Медисън“ и преглеждаше купчина книжа. От време на време се заслушваше в свистенето на колите по мокрия паваж на 15-а улица, което долиташе през прозореца. Той спря за момент, пъхна една туниска фурма в устата си, после хапна и няколко лъжици кисело мляко. Беше придирчив към храната си. Не пушеше и не консумираше алкохол и никога не пиеше кафе. Това му бе помогнало да оцелее в трудния живот на революционера, който можеше да съсипе обикновен човек.
Беше сменил униформата със син анцуг, тъй като тази вечер не очакваше повече посетители. Плешивата му глава беше гола и както обикновено, лицето му — с торбички под очите — бе обрасло с неколкодневна брада. Носеше очила за четене, които уголемяваха изпъкналите му като на жаба очи. Дебелата му долна устна бе издадена напред, придавайки му вид на дете, готово да се разплаче.
Арафат притежаваше фотографска памет за документи и лица, която му позволи да прегледа набързо купчината книжа. От време на време спираше и си водеше бележки в полето на меморандума или се подписваше. Сега отговаряше за ивицата Газа и за голяма част от Западния бряг — развитие, което бе изглеждало невъзможно само няколко години по-рано. В ресора на неговата администрация вече влизаха много аспекти от гражданското управление, в това число образованието и обществената чистота. Това далеч не бяха старите дни, когато той беше най-известният в света лидер на въоръжената борба за национално освобождение.
Арафат отмести настрана останалата част от книжата и се съсредоточи върху един документ, сложен в кожена папка. Беше копие на временното споразумение, което трябваше да подпише на следващия ден в сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Споразумението беше нова стъпка към осъществяването на делото на живота му: основаването на палестинската държава. Беше доста по-малко от това, което бе искал, когато бе поел по този път — тогава мечтаеше за пълното унищожаване на Израел, — но беше най-доброто, което щеше да получи. Имаше хора в палестинското движение, които желаеха неговия провал, и други, които желаеха смъртта му. Това бяха опозиционерите, мечтателите. Ако следваха техния път, палестинците щяха да бъдат обречени завинаги да живеят в бежанските лагери зад граница.
Един адютант почука на вратата. Арафат вдигна глава, когато той влезе в стаята.
— Съжалявам, че ви безпокоя, Абу Амар, но по телефона ви търси американският президент.
Арафат се усмихна. Това също щеше да е невъзможно само допреди няколко години.
— Какво иска толкова късно вечерта?
— Казва, че жена му е извън града и му е скучно. Иска да знае дали бихте приели да отидете в Белия дом и да му правите компания.
— Сега ли? — попита Арафат.
— Да, сега.
— И за какво?
Адютантът вдигна рамене:
— Да разговаряте, предполагам.
— Кажи му, че ще бъда там след десет минути.
Арафат се изправи, съблече анцуга си и облече обичайната си военна униформа с традиционната кърпа на главата. Той носеше черно-бялата кефия40 на селяните, като предната й част бе оформена така, че да символизира картата на Палестина.
Адютантът се появи отново с палтото му и го сложи на раменете му. Двамата излязоха в коридора и веднага бяха обградени от група охранители. Някои бяха членове на личната му охрана, а останалите бяха агенти от щатската служба за сигурност към дипломатическия корпус. Групата с Арафат по средата мина по коридора и се качи в един частен асансьор, който ги свали бързо до гаража. Там палестинският лидер седна на задната седалка на лимузината си. Минута по-късно неговият моторизиран ескорт се носеше с пълна скорост по 15-а улица към Белия дом.
Арафат погледна през прозореца си. Това бързо шофиране по мокрите улици късно през нощта му напомни за старите дни, когато никога не прекарваше две последователни нощи в едно и също легло. Понякога той дори сменяше резиденциите си посред нощ, когато силният му инстинкт долавяше опасност. Арафат избягваше обществените места — никога не ядеше в ресторант, не ходеше на кино или на театър. Кожата му се покри с петна от липсата на слънце. Умението му да оцелява бе осуетило стотици атентати срещу него както от страна на израелците, така и на враговете му в палестинското движение.
40
Памучна кърпа, обикновено бяла или карирана, която се връзва чрез лента, наречена