— Не ми трябва опровержение! — намръщи се министър-председателят. — Ти ми обеща главата на Тарик на тепсия, без никакви следи! Аз все още искам главата му, но искам и Жаклин Дьолакроа. Жива!
— И ние желаем същото, господин премиер. Обаче в този момент вашата сигурност е на първо място. — Шамрон взе графика и започна да го чете. — След церемонията в Обединените нации е предвидена среща с инвеститори, а след това — посещение на Нюйоркската стокова борса. После отивате в хотел „Уолдорф“ за лек обяд, даван във ваша чест от „Приятелите на Цион“. — Шамрон вдигна поглед: — И това е само през първата половина на деня! Следобед имате посещение в Центъра на еврейската общност в Бруклин за обсъждане на проблемите във връзка с мирния процес. После се връщате в Манхатън за серия от коктейли и приеми. — Свали листа и погледна към министър-председателя: — Това е кошмар за охраната. Искам Алон да бъде включен в състава на личната ви охрана за деня.
— Защо точно Алон?
— Защото разгледа добре Тарик в Монреал. Ако той се появи, Габриел ще го познае — обясни Шамрон.
— Кажи му, че трябва да облече костюм.
— Не мисля, че притежава такова чудо.
— Намери му един! — приключи премиерът.
Апартаментът беше малък: оскъдно обзаведена всекидневна, кухня с печка с два котлона и напукана мивка, спалня с едно легло и миришеща на мухъл баня. На прозорците бяха закачени дебели вълнени одеяла, които не пропускаха никаква светлина. Тарик отвори вратата на стенния гардероб. Вътре имаше голям куфар. Той го занесе във всекидневната, сложи го на пода и го отвори. В него бе поставен безупречно изгладен и сгънат черен габардинен панталон, бяло официално сако, бяла риза и папийонка. В отделението, затворено с цип, имаше портфейл. Палестинецът го отвори и разгледа съдържанието му: нюйоркска шофьорска книжка на името на Емилио Гонсалес, кредитна карта „Виза“, карта за видеотека, различни квитанции, закачваща се табелка за самоличност. Кемел бе свършил добра работа.
Тарик разгледа снимката. Емилио Гонсалес беше оплешивяващ мъж с прошарена коса и гъсти мустаци. Но бузите му бяха по-пълни от тези на Тарик. Нищо работа — няколко памучни тампона щяха да свършат работа. Той извади дрехите от куфара и внимателно ги сложи върху облегалката на един стол. После грабна последния предмет — малък кожен несесер — и влезе в банята.
Сложи несесера на мивката и подпря снимката на Емилио Гонсалес на лавицата под огледалото. Погледна отражението и едва разпозна собственото си лице: тъмни кръгове под очите, хлътнали бузи, бледа кожа, безкръвни устни. Това отчасти се дължеше на липсата на сън — не си спомняше кога бе спал за последен път, — но за повечето поражения бе виновна болестта. Туморът се разрастваше. От него крайниците му изтръпваха, ушите му бучаха, мъчеше го непоносимо главоболие и се чувстваше страшно уморен. Нямаше да живее още дълго. Беше пристигнал в Ню Йорк в този исторически момент, когато му оставаше много малко време.
Отвори несесера, извади ножица и самобръсначка и започна да се подстригва. Отне му почти час, докато свърши.
Преобразяването беше забележително. С прошарената си коса, мустаците и по-пълните бузи поразително приличаше на мъжа от снимката. Обаче Тарик знаеше, че изкусното изпълнение на ролята беше точно толкова важно, колкото и приликата. Ако се държеше като Емилио Гонсалес, нямаше да го спре нито един агент от секретните служби или полицай. Но ако си проличеше, че е терорист, щеше да умре в някой американски затвор.
Той влезе във всекидневната, свали дрехите си и облече сервитьорската униформа. След това се върна в банята за един последен поглед в огледалото. Среса рядката коса над новопридобитото си плешиво теме и се почувства леко потиснат. Да умре в чужда страна с лицето на друг човек! Предположи, че това е логичен завършек на живота, който бе водил. Сега му оставаше само едно нещо: да се увери, че той не е бил пропилян за загубена кауза.
Отиде в спалнята.
Щом влезе, Лейла скочи с разтревожено лице и вдигна пистолета си.
— Аз съм — каза й той меко на арабски. — Остави оръжието, преди да гръмне и да нараниш някого.
Тя се подчини, после поклати удивено глава:
— Забележително. Никога нямаше да те позная. Очевидно си пропуснал истинското си призвание. Трябваше да станеш актьор.
— Вече е късно. И така — всичко е готово. Трябва ни единствено Габриел Алон.