Тарик погледна към Жаклин. Тя лежеше, прикована с белезници за металната рамка на малкото легло, а устата й бе залепена с голямо парче лейкопласт.
— Стори ми се интересно, че минути след пристигането ни в хотелската стая в Монреал ти провери съобщенията си на телефонния секретар в твоя апартамент в Лондон. Когато работех за ООП, открихме, че Израелските тайни служби разполагат с технологии, които им позволяват да включат към своя защитена от подслушване линия всеки телефон в света и да пренасочат позвъняването към главната си квартира в Тел Авив. Предположих, че е направено така и с твоя телефон в Лондон. Когато позвъни на своя номер, на булевард „Цар Саул“ веднага са разбрали, че си в хотел „Куин Елизабет“ в Монреал.
Палестинецът седна в края на леглото и нежно отмахна косата от лицето на Жаклин. Тя затвори очи и се опита да се отдръпне.
— Ще се възползвам от тази технология, за да измамя Ари Шамрон и Габриел Алон. И Лейла не е лоша актриса. Когато бъда готов да действам, тя ще позвъни на твоя номер в Лондон и ще се представи за теб самата. Ще съобщи на щаба ви къде съм и какво се готвя да направя. Те ще известят Шамрон, а той веднага ще изпрати Габриел Алон на даденото място. Естествено аз ще знам, че той идва. И ще имам значително предимство. — Извади пистолета си и надигна с дулото брадичката й. — Ако си добро момиче и се държиш прилично, ще живееш. Щом се обади по телефона, Лейла ще напусне това място. От нея ще зависи дали Ари Шамрон ще намери труп, завързан за това легло. Разбра ли ме?
Жаклин го изгледа дръзко. Палестинецът натисна още по-силно дулото в меката плът на шията й, докато тя не изстена през лейкопласта.
— Разбра ли ме?
Жаклин кимна.
Той се изправи и втъкна пистолета под колана на панталоните си. После отиде във всекидневната, облече си палто, нахлузи ръкавици и излезе.
Беше ясен и студен следобед, слънцето ярко грееше. Тарик си сложи слънчевите очила и вдигна яката на палтото си. Отиде пеша до авеню „Кони Айланд“ и мина бавно край редица магазини, докато не откри една бакалница, в която предлагаха стоки от Близкия изток. Влезе в тясното магазинче, придружен от подрънкването на звънчето, закачено над вратата. Веднага бе залят от родните аромати на кафе и подправки, печено овнешко, мед и тютюн.
Зад щанда стоеше юноша. Носеше спортна фланела с емблемата на „Янкис“ и говореше на арабски с марокански акцент по мобилен телефон.
— Фурми — каза Тарик на английски. — Търся изсушени фурми.
Момчето замълча за момент.
— На задния рафт, вляво.
Тарик тръгна бавно по тесните пътеки към задната част на магазина. Фурмите бяха на най-горния рафт. Когато се протегна да ги вземе, усети как пистолетът се заби в кръста му. Той ги свали и погледна етикета. Произведено в Тунис. Чудесно!
Плати и си излезе. От авеню „Кони Айланд“ се насочи на изток, през един по-тих квартал, застроен с ниски жилищни кооперации и тухлени къщички, и стигна до станцията на метрото на Нюкърк Авеню. Купи си жетон и се спусна по стълбите до малкия открит перон. След две минути се качи на влака за Манхатън.
Габриел бе започнал да мисли, че никога няма да открие Тарик. В този момент се носеше с пълна скорост по Парк Авеню, разположен на предната седалка на черен миниван в компанията на останалата част от охраната на министър-председателя. На няколко метра пред тях се виждаше лимузината на премиера. Отдясно се движеше полицай на мотор. Габриел носеше сив костюм, който бе заел от един от телохранителите. Но сакото му беше твърде голямо, а панталоните — твърде къси. Чувстваше се като глупак, отишъл в скъп ресторант без подходящо облекло, който трябва да облече блейзер под наем от заведението. Това обаче беше без значение, защото имаше по-важни неща, за които да се тревожи.
Дотук денят беше минал без проблеми. Министър-председателят беше пил кафе с група високопоставени инвеститори и банкери, за да обсъдят възможностите за бизнес в Израел. След това посети Нюйоркската стокова борса, а Габриел неотлъчно бе до него. Не остави нищо на случайността. Търсейки Тарик, оглеждаше всяко лице — банкери, борсови посредници, портиери, хората по улицата. В паметта му се бе запечатало изражението на палестинеца и подигравателната му усмивка, когато набута Жаклин в колата и отпраши с нея по улица „Сен Дени“ в Монреал.
Запита се дали тя все още е жива. Помисли си за мъртвите жени, които Тарик бе оставил след себе си: американката в Париж, проститутката в Амстердам, продавачката във Виена.