— Габриел! Благодаря на бога.
— Влизай — спокойно й рече той.
Тя се вмъкна на предната седалка и затвори вратата.
Габриел се включи в уличното движение, като бързо увеличи скоростта. След като минаха няколко пресечки, Жаклин го помоли да отбие встрани.
Той зави в една странична улица и спря, без да изключва двигателя.
— Добре ли си, Жаклин? Какво се случи? Разкажи ми всичко.
Тя се разплака. Отначало тихо, после цялото й тяло се разтресе от ридания. Габриел я притегли към себе си и силно я прегърна.
— Всичко свърши — успокоително прошепна той. — Всичко…
— Моля те, вече никога не ме оставяй сама. Бъди с мен, Габриел. Моля те, бъди с мен.
45. Ню Йорк сити
Тарик обикаляше във великолепно обзаведените зали, гледащи към Сентръл Парк, докато гостите безгрижно оставяха разни неща върху овалния му поднос: празни чаши, чинии с недоизядена храна, смачкани салфетки, угарки. Той погледна часовника си. Лейла трябваше вече да се е обадила. Вероятно Алон идваше насам. Скоро всичко щеше да приключи.
Палестинецът мина през библиотеката, откъдето през двойни френски прозорци се излизаше на терасата. Независимо от студа, групичка гости стояха отвън и се любуваха на гледката.
Вой на далечни сирени изпълни въздуха. Тарик отиде до парапета и погледна към Пето Авеню: задаваше се колона автомобили, ескортирана от полицейски коли и полицаи на мотори.
Почетният гост пристигаше.
„Но къде, по дяволите, е Алон?“ — питаше се гневно палестинецът.
— Извинете!
Тарик вдигна очи. Жена с кожено палто му махаше да се приближи. Толкова бе погълнат от гледката на приближаващия се кортеж, че бе забравил да се преструва на сервитьор.
Жената държеше полупълна чаша с червено вино.
— Може ли да я вземете?
— Разбира се, госпожо.
Тарик пресече терасата и застана до жената, която бе подхванала разговор с някаква своя приятелка. Без да гледа към него, тя протегна ръка и опита да остави чашата върху подноса му, но я катурна неволно, разплисквайки червеното вино върху бялото сако на сервитьора.
— О, боже! — възкликна жената. — Съжалявам. — После се извърна, сякаш нищо не се е случило, и поднови разговора си.
Тарик отнесе подноса в кухнята.
— Какво ти се е случило? — развика се шефът Родни. Това бе същият мъж с престилката и намазаната с брилянтин коса.
— Една жена изля виното си върху мен.
Палестинецът сложи пълния поднос на плота до мивката. Точно тогава чу да се разнасят ръкопляскания. Почетният гост беше влязъл в залата. Тарик грабна един празен поднос и понечи да излезе от кухнята.
— Къде отиваш? — извика Родни зад него.
— Да си върша работата.
— Не и в този вид. Сега ще останеш в кухнята. Ела тук и помогни за миенето на чиниите.
— Мога да почистя сакото.
— Това е червено вино, момче. Сакото е безвъзвратно съсипано.
— Но… — поколеба се сервитьорът.
— Отивай там и се залавяй с чиниите! — нареди му Родни.
Дъглас Канън каза на Арафат:
— Господин президент, радвам се да ви видя отново.
Палестинският лидер се усмихна:
— Аз също, сенаторе. Или вече трябва да се обръщам към вас с посланик Канън?
— Дъглас ще е по-добре.
Канън хвана с мечешката си лапа малката ръка на Ясер Арафат и силно я разтърси. Той беше висок мъж с широки рамене и гъста и непокорна прошарена коса. С годините беше понапълнял, макар че коремът му бе умело прикрит от безупречно ушит син блейзер. Веднъж списание „Нюйоркър“ го бе нарекло „съвременния Перикъл“, и то с основание. Блестящ учен и филантроп, той бе излязъл от академичните среди, за да стане един от най-могъщите демократи в американския сенат. Вече пенсионер, преди две години бе върнат на работа и бе назначен за посланик при кралския двор в Лондон. Ала службата му не бе траяла дълго, защото бе тежко ранен при терористичен атентат. Сега обаче Канън не спомена нищо за това, докато въвеждаше Арафат на приема.
— Посегателството над вашия живот много ме натъжи, Дъглас. Радвам се да ви видя отново в добро здраве. Получихте ли цветята, които Суха и аз ви изпратихме? — осведоми се палестинският лидер.