— Да, получих ги. Бяха най-красивите цветя в болничната ми стая. Много ви благодаря. Но стига сме говорили за мен. Заповядайте оттук — много хора искат да се запознаят с вас.
— Не се и съмнявам — отвърна с усмивка Арафат. — Водете ме.
Габриел пресече с автомобила Бруклинския мост и навлезе в Манхатън. Жаклин бе възвърнала самообладанието си и му разказваше в подробности за изминалите четиридесет и осем часа. Започна с нощта в апартамента близо до летище „Хийтроу“ и завърши с ужасните събития в Бруклин. Той се мъчеше да слуша безпристрастно, потискайки яростта, която го изпълваше. Тарик наистина й бе причинил невероятни страдания само за да се добере до него.
Една подробност обаче привлече вниманието му. Защо Тарик е искал да го примами при себе си? Лейла, представяйки се за Жаклин, е трябвало да се обади по сигурната телефонна линия.
Отговорът навярно бе много прост: защото не е смятал, че Габриел ще бъде на мястото, където възнамерява да нанесе удара. Но защо да не бъде? Ако беше дошъл в Ню Йорк да убие министър-председателя на Израел, тогава със сигурност би предположил, че Габриел ще бъде край премиера. В крайна сметка двамата неотдавна се бяха срещнали в Монреал.
Габриел си спомни за картината на Ван Дайк: под пластовете бои, изобразяващи религиозна сцена, бе изрисувана грозновата жена. Една картина — две реалности. Цялата операция беше като това платно. А Тарик го беше победил на всеки етап.
„По дяволите, не се страхувай да се довериш на инстинкта си!“, помисли си Габриел. После грабна мобилния телефон и набра номера на Шамрон в дипломатическата мисия. Когато чу гласа на Ари, попита кратко:
— Къде е Арафат?
Слуша мълчаливо известно време, сетне отсече:
— Мамка му! Мисля, че Тарик е там, дегизиран като сервитьор. Кажи на хората си, че идвам.
Прекъсна връзката и погледна към Жаклин:
— При теб ли е пистолетът на момичето?
Тя кимна утвърдително.
— Има ли останали патрони?
Жаклин измъкна пълнителя и ги преброи: бяха пет. Габриел зави с колата на север, излизайки на Франклин Делано Рузвелт Драйв, и натисна газта до дупка.
Тарик отиде до вратата на кухнята и надникна през коридора към приема в залата. Светкавиците проблясваха, докато гостите се снимаха с Арафат. „Преди десет години същите хора бяха отписали палестинския лидер като безмилостен терорист, а сега се отнасят с него като с рок звезда с кефия“, помисли си иронично Тарик. После огледа салона, търсейки Алон. Нещо се бе объркало.
Може би Лейла не е могла да се свърже по телефона или пък Габриел играеше някаква игра. Какъвто и да бе случаят, Тарик знаеше, че не може да чака дълго, за да действа. Познаваше Арафат по-добре от всеки друг. Старецът беше склонен да променя плановете си в последната минута. Точно заради това бе оцелял през всичките тези години. Всеки момент той можеше да си тръгне от приема и Тарик щеше да пропусне възможността да го убие.
Искаше да застреля и двамата — Арафат и Алон — по едно и също време. Но, изглежда, последният акт на отмъщение нямаше да се случи, както го беше замислил. След като убиеше Арафат, агентите по сигурността щяха да се нахвърлят върху него. Той щеше да се отбранява и нямаше да им остави друг избор, освен да го застрелят. „По-добре това, отколкото да ме убие туморът“, помисли си палестинецът. Алон щеше да пропусне всичко и затова животът му щеше да бъде пощаден. Обаче страхливият предател Арафат нямаше да бъде такъв късметлия.
Шефът Родни потупа Тарик по рамото:
— Започвай да миеш чиниите, приятел, или това ще е последният прием, на който работиш.
Мъжът с престилката се отдалечи. Тарик влезе в килера и запали лампата. Протегна ръка и взе от най-горния рафт плика с туниските фурми, който бе скрил там преди час. Занесе ги в кухнята и ги сипа в чиния от бял китайски порцелан. После си запроправя път през тълпата.
Арафат стоеше в средата на салона, заобиколен от свои помощници, телохранители и множество доброжелатели. До него беше застанал посланик Канън. Тарик продължи напред, усещайки дръжката на пистолета под сакото си. Сега палестинският ръководител бе на десетина крачки, но между него и Тарик имаше петима гости и един телохранител. Арафат бе толкова нисък, че сред тълпата се виждаше само черно-бялата му кефия. Ако извадеше оръжието си сега, някой от телохранителите със сигурност щеше да го забележи и да открие огън. Трябваше да се приближи повече, преди да го направи. И да изиграе номера с фурмите.