Обаче Тарик се сблъска с друга трудност. Тълпата около Арафат бе толкова гъста, че той не можеше да се придвижи по-наблизо. Точно пред него стоеше висок мъж в тъмносив костюм. Сервитьорът учтиво го докосна по рамото, мъжът се извърна, забеляза подноса и бялото му сако и каза:
— Не, благодаря.
— Те са за президента Арафат — поясни Тарик и мъжът охотно отстъпи настрана.
Изчака жената пред него да се отдръпне и се приближи с още три крачки до мишената си. Този път обаче се оказа зад един от помощниците на Арафат. Тъкмо се канеше да го помоли да му стори път, когато чу иззвъняването на мобилен телефон. Помощникът бръкна в джоба на сакото си и вдигна телефона. Слуша съсредоточено известно време, после се наведе напред и прошепна нещо до ухото на Арафат. Палестинският лидер се обърна към Канън и рече:
— Съжалявам, но изникна нещо спешно.
Тарик изруга наум: „Проклятие, този човек има дяволски късмет!“ Арафат добави:
— Трябва да проведа един телефонен разговор насаме.
— Мисля, че кабинетът ми ще ви свърши работа. Заповядайте насам, моля.
Палестинският лидер се измъкна от наобиколилото го множество и заедно с Канън и помощниците си тръгна по един коридор към дъното на сградата. Минута по-късно той се скри в някаква стая, а един от телохранителите му незабавно застана на пост пред вратата. След малко Канън и помощниците излязоха и се върнаха на приема.
Тарик знаеше, че трябва да нападне сега — или щеше да пропусне шанса си. Той пресече многолюдната зала, мина по коридора и спря пред телохранителя. Видя, че той е от личната охрана на Арафат, следователно знаеше, че палестинският лидер обича хубавите фурми от Тунис.
— Поръчаха ми да донеса фурми на мистър Арафат.
Телохранителят погледна към чинията, а Тарик си помисли: „Можеш да ме пуснеш да мина мирно и тихо. Или пък ще стрелям в лицето ти и след това ще се вмъкна вътре“.
Телохранителят взе една фурма и я изяде. После отвори вратата и нареди:
— Остави чинията и веднага излез!
Тарик кимна и влезе в стаята.
Габриел паркира колата на Осемдесет и осма улица. Изскочи навън и без да обръща внимание на патрулиращия полицай, се втурна към входа на сградата на Пето Авеню. Жаклин тичаше на няколко крачки зад него. Когато влязоха във фоайето, там ги чакаха трима души: човек от личната охрана на Арафат, агент от американската дипломатическа служба за сигурност и полицай от Ню Йорк Сити.
Портиерът бе отворил вратата на един от асансьорите. Когато петимата се качиха, той натисна бутона за седемнадесетия етаж.
— Надявам се да си сигурен в това, приятел — кимна американският агент към Габриел, който измъкна беретата си, зареди я и я мушна обратно под сакото си.
Портиерът се прекръсти уплашено:
— Мили боже!
Кабинетът беше малък, но обзаведен с вкус: резбовано старинно бюро с инкрустация от кожа, приглушено осветление високо на профилния таван, библиотечни лавици, пълни с издания по история и биографии, мраморна камина, в която гореше слаб огън. Арафат държеше телефонната слушалка и слушаше напрегнато. После промърмори няколко думи на арабски, остави слушалката и погледна към предрешения като сервитьор Тарик. Щом видя чинията с фурмите, на лицето му грейна топла детинска усмивка.
— Мир вам, президент Арафат — каза Тарик на арабски. — Един от вашите помощници ме помоли да донеса това за вас.
— Прекрасни са! — Палестинският лидер взе една фурма, огледа я набързо и я захапа. — Тази е от Тунис, сигурен съм в това.
— Прав сте, президент Арафат.
— Говориш арабски с палестински акцент.
— То е, защото съм от Палестина.
— От коя част?
— Преди Ал Накба семейството ми живееше в Горна Галилея. Израснах в лагерите в Ливан.
Тарик сложи чинията с фурмите на бюрото и откопча сакото си, за да може да извади по-лесно пистолета си. Арафат поклати глава и докосна долната си устна:
— Не си ли добре, братко?
— Просто съм малко уморен. Напоследък много работя.
— Знам как изглежда тази умора, братко. Наясно съм какво ми причинява липсата на сън през годините. Виждал съм как се отразява и на хората около мен. Но ти не страдаш само от умора. Болен си, братко. Усещам го. Имам много силен инстинкт за тези неща.