— Прав сте, президент Арафат. Напоследък не съм много добре.
— Каква е болестта ти, братко?
— Моля ви, президент Арафат, вие сте твърде зает, а й твърде важна личност, за да се притеснявате за проблемите на обикновен човек като мен.
— Ето тук грешиш. Винаги съм се смятал за баща на всички палестинци. Когато някой от моя народ страда, страдам и аз.
— Вашата загриженост означава много за мен, президент Арафат.
— Тумор е, нали, братко? Болен си от някакъв вид рак, нали?
Тарик не отговори. Ясер Арафат рязко смени темата на разговора:
— Кажи ми нещо, приятелю. Кой от моите помощници ти поръча да ми донесеш фурмите?
Тарик си помисли: „Значи инстинктът му за самосъхранение е все така силен“. Спомни си една нощ в Тунис преди много години. Случи се на една безкрайна среща — типично за Арафат заседание, започващо в полунощ и свършващо на зазоряване. По едно време пристигна пакет, адресиран до самия палестински лидер, от иракски дипломат в Аман. Пратката постоя неразопакована на бюрото му няколко минути, докато най-накрая Арафат се изправи и заяви: „В този пакет има бомба, Тарик. Подушвам я! Изнесете го!“ Тарик грабна пакета и го даде на един инженер от Фатах да го провери. Старецът се оказа прав. Израелците бяха успели да внесат бомба на съвещанието на висшия състав на ООП. Ако Арафат бе отворил пратката, цялото ръководство щеше да бъде ликвидирано.
— Вашият човек не ми каза името си — отговори Тарик. — Поръча ми само да ги донеса.
Ясер взе още една фурма от чинията.
— Странно, но ми се струваш познат. Срещали ли сме се преди?
— За съжаление — не.
— Сигурен ли си? Аз никога не забравям лица.
— Сигурен съм, президент Арафат.
— Напомняш ми за един стар приятел, мъж, който някога служеше при мен в добри и трудни дни.
— За съжаление аз съм само един прост сервитьор — усмихна се Тарик.
— Дължа живота си на този мъж — продължи Арафат. — Той ме защитаваше от враговете. Спасявал ме е повече пъти, отколкото мога да си спомня. — Палестинският лидер вдигна лице към тавана и притвори за миг очи. — Една нощ бях извикан в Дамаск за среща с моя брат, президента Асад. Този мой приятел ме помоли да не отивам. Това беше в миналото, когато Асад и неговата тайна полиция искаха смъртта ми. Срещата мина добре, но когато се качвахме по колите, за да се върнем в Бейрут, моят приятел ме предупреди, че не е безопасно. Той бе научил, че сирийците смятат да нападнат от засада автомобилния кортеж и да ме убият. Изпратихме кортежа като примамка по обичайния път, а този мъж успя да ме скрие в Дамаск, точно под носа на враговете ми. По-късно същата нощ получихме съобщение, че сирийските специални части нападнали автомобилния кортеж извън Дамаск и много от моите хора бяха убити. Беше много тъжна нощ, но аз останах жив благодарение на този мъж.
— Това е много интересна история, президент Арафат.
— Ще ми позволиш ли да ти разкажа още една?
— Може би трябва да си тръгвам — отвърна Тарик и понечи да посегне към пистолета си.
— Моля те, ще отнеме само миг.
Тарик се поколеба, но се съгласи:
— Разбира се, президент Арафат. Бих искал да я чуя.
— Седни, приятелю. Сигурно си уморен.
— Не ми подобава.
— Както желаеш — кимна Арафат и започна да разказва: — Беше по време на обсадата на Бейрут. Израелците се опитваха да довършат ООП веднъж завинаги. Искаха да убият и мен. Където и да отидех, падаха израелски бомби и ракети. Сякаш през цялото време знаеха къде се намирам. Тогава този мой приятел започна разследване. И разбра, че израелското разузнаване е завербувало няколко души от моя щаб. Разкри, че израелците са снабдили шпионите с проследяващи устройства и така винаги знаеха къде съм. Той ги арестува и ги накара публично да признаят престъплението си. Това беше нещо като послание към всички изменници. Моят приятел поиска да подпиша смъртните им присъди, за да бъдат екзекутирани.
— И вие направихте ли го?
— Не. Казах на този мъж, че ако екзекутирам предателите, ще си спечеля за врагове техните братя и братовчеди. Обясних му, че те ще бъдат наказани по друг начин — като бъдат отстранени от делото на революцията и прогонени в изгнание. Според мен това беше наказание, по-лошо от смъртта. Но му казах и още нещо: независимо колко сериозно е тяхното престъпление, ние, палестинците, не трябва да се избиваме помежду си. И без това си имаме твърде много врагове.