Габриел привърши със закуската си, занесе съдовете в кухнята, изми ги старателно и ги сложи да съхнат на плота. А сега какво? Някои утрини си оставаше вкъщи и четеше. Напоследък бе започнал да се разхожда, като при всеки удобен случай отиваше все по-надалеч. Вчера беше изкачил целия склон на хълма Скопус. Откри, че това му помага да мисли, да подреди в главата си всички детайли от най-пресните спомени.
Взе душ, облече се и слезе по стълбите. Когато се показа от жилищната сграда и пое по улицата, чу дрезгав шепот и хлопване на автомобилна врата. Бяха наблюдателите на Шамрон. Габриел не им обърна внимание, когато подкараха автомобила си зад него. Закопча якето си, за да се предпази от сутрешния хлад, и продължи да върви.
Мина по „Хативат Йерушалаим“ и влезе в Стария град през Портата Яфа. Поразходи се из оживения пазарен площад Ел Базаар. Там по сергиите имаше камари нахут и леща, купчини безквасни питки, чували, преливащи от ароматни подправки и печено кафе. Амбулантни търговци предлагаха сребърни накити и джезвета. Някакво арабско момче натика в ръцете му едно разпятие, издялано от маслиново дърво, искайки безбожна цена. То имаше проницателните кафяви очи на Тарик. Габриел му върна разпятието и на безупречен арабски му отговори, че е прекалено скъпо.
След като се измъкна от шумния пазар, той пое по тихите криволичещи улички, като неотклонно вървеше на изток към Храмовия хълм. Времето ставаше по-топло, наближаваше пролетта. Над това място, където се сблъскваха набожността и омразата, се простираше безоблачно синьо небе. Но слънцето все още бе твърде ниско, за да проникне в лабиринта на Стария град. Габриел бродеше в сенките, дълбоко замислен.
Вървеше безцелно по сумрачните и хладни улици. Понякога се озоваваше пред заключена порта под непристъпен каменен зид или стигаше до двор, огрян от топлите слънчеви лъчи. В един миг всички неща му изглеждаха ясни, но после си даваше сметка, че все още е далеч от истината.
Тръгна по една алея, водеща до Виа Долороса. На няколко крачки пред него върху каменната пътека падаше сноп светлина. Видя как двама мъже — един хасид41 с черен щреймел42 и един арабин с развяваща се бяла кефия — вървяха един срещу друг. Те се разминаха, без да си кимнат или погледнат, и всеки продължи по своя път. Габриел стигна до Бейт Хабад и излезе от Стария град през Дамаската порта.
Тази вечер Шамрон покани Габриел на вечеря в Тиверия. Ядоха на терасата под съскащи газови лампи. На Габриел не му се искаше да е тук, но се преструваше на учтив гост — изслуша историите на Стареца и дори разправи няколко свои.
— Днес Лев си подаде оставката. Каза, че не може повече да работи в организация, в която директорът на оперативния отдел е държан в неведение за най-важната операция.
— Имал е право. А ти прие ли я?
— Нямах избор — отвърна Шамрон с усмивка. — Положението на клетия Лев бе станало неспасяемо. Ние смазахме змията — обезглавихме организацията на Тарик и поставихме натясно неговите редови бойци. А Лев беше напълно извън играта. Обясних му основанията си да проведа по този начин операцията. Казах му, че министър-председателят се нуждаеше от желязно прикритие и за съжаление това изискваше да заблуждавам собствения си заместник. Лев обаче беше непреклонен.
— А какво става с другите твои проблемни деца?
— Те скоро ще напуснат. — Шамрон погледна изпитателно Габриел. — Ще има няколко вакантни места в ръководния отдел на булевард „Цар Саул“. Мога ли да те изкуша да се върнеш? Как ти звучи шеф на оперативния отдел!
— Не ме интересува, никога не съм искал да бъда щабен плъх — намръщи се Габриел.
— И аз си мислех така, но никога не бих си простил, ако не бях те попитал.
— А какво стана с американците? Успя ли да си върнеш благоразположението им?