— Името ми е Рудолф Хелер — каза Шамрон на немски с английски акцент. — Дошъл съм да се видя с господин Ишърууд.
— Имате ли уговорена среща?
— Опасявам се, че не, но с Джулиан сме стари приятели.
— Изчакайте за минутка, моля.
Минутката се проточи безкрайно, докато най-накрая автоматичната врата се отвори. Шамрон влезе и се изкачи по късото скърцащо стълбище. Върху килима на площадката се очертаваше голямо кафяво петно. Хедър седеше в преддверието зад масивно бюро, върху което имаше само един телефон. Всички момичета на Ишърууд бяха подбирани по един и същи начин: красиви, завършили художествената гимназия девойки, съблазнени да работят за него с обещания за стажуване и любовни авантюри. Повечето напускаха след месец-два, когато се отегчаха безнадеждно или когато Ишърууд не можеше да събере пари да им плати.
Хедър разлистваше един брой на списание „Лут“. Тя се усмихна и посочи към кабинета на шефа си с надъвкания край на розов химикал. Ишърууд се подаде през отворената врата, целият в райе и коприна, като говореше скорострелно на италиански по мобилен телефон.
— Влезте вътре, ако се осмелите — каза лениво Хедър с характерния за Мейфеър провлачен говор, който накара Шамрон да настръхне. — Шефът ще приключи след минута. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
Шамрон поклати глава и влезе. Седна и огледа стаята. Библиотечни лавици, пълни с монографии за художници, регистри с платнена подвързия и стари каталози. Зърна покрита с кадифе подставка за показване на картините на клиентите.
Ишърууд крачеше напред-назад пред прозореца с изглед към Мейсън Ярд. Той спря веднъж да погледне Шамрон, после още веднъж, за да пусне скрибуцащия факсов апарат. Шамрон веднага долови, че Джулиан има неприятности. Както винаги.
Ишърууд избираше много внимателно картините, които купуваше, и още по-внимателно хората, на които ги продаваше. Той изпадаше в меланхолия всеки път, когато виждаше да изнасят някое от платната му. В резултат на това не продаваше много — петнадесетина творби в нормална и двадесетина — в успешна година. Беше забогатял през осемдесетте години, когато всеки, който разполагаше с няколко метра изложбена площ и малко мозък в главата, бе натрупал състояние. Но сега от това богатство не бе останало нищо. Той хвърли телефона на бюрото си, върху което цареше безпорядък. Сетне изгледа кръвнишки госта си:
— Каквото и да искаш, отговорът ми е не.
— Как си, Джулиан? — кротко попита Шамрон.
— Върви по дяволите! Защо си тук?
— Отпрати момичето за няколко минути.
— Отговорът ми пак ще е не, независимо дали тя е тук.
— Трябва ми Габриел — каза тихо Шамрон.
— На мен — още повече! И затова не можеш да го имаш.
— Просто ми кажи къде е. Налага се да поговоря с него.
— Махай се! — сопна му се Ишърууд. — За кого, по дяволите, се мислиш, та ми раздаваш заповеди? А сега, ако се интересуваш от покупка на картина, може би ще ти окажа някаква помощ. Ако не — Хелън ще ти покаже вратата.
— Името й е Хедър.
— О, боже! — Ишърууд се отпусна тежко на стола зад бюрото. — Вярно, че Хелън беше момичето през миналия месец. Вече не мога да ги задържа.
— Май нещата не вървят добре, а, Джулиан? — подсмихна се Шамрон.
— Нещата не вървяха, но вече всичко е на път да се промени. Ето защо имам нужда да допълзиш обратно под твоя камък и да оставиш на мира мен и Габриел.
— Какво ще кажеш за един обяд? — предложи Шамрон. — Би могъл да ми споделиш проблемите си и евентуално да стигнем до някакво взаимноизгодно решение.
— Никога не си ми правил впечатление на човек, склонен на компромис — изгледа го подозрително Ишърууд.
— Вземи си палтото — рече Шамрон.
Старият шпионин предвидливо бе запазил една тиха ъглова маса в ресторант „Грийнс“ на Дюк Стрийт. Ишърууд си поръча студен варен канадски омар и бутилка „Сансер“ — най-скъпото вино в менюто. Ари стисна зъби. Беше всеизвестен със скъперничеството си, когато опреше до парите на Службата, обаче сега се нуждаеше от помощта на Джулиан. Щом това изискваше скъп обяд в „Грийнс“, Шамрон щеше да преглътне тлъстата сметка.
В Службата хора като Джулиан Ишърууд бяха известни като саяни, което означаваше помощници. Такива бяха банкерите, които даваха сведения на Шамрон, щом някои араби правеха големи трансакции. Те можеха да бъдат извикани и посред нощ, ако някой катса имаше неприятности и се нуждаеше от пари. Такива бяха портиерите, дето отваряха хотелски стаи, когато Шамрон искаше да ги огледа. Саяни бяха чиновниците от фирмите за даване на коли под наем, които снабдяваха действащите агенти на Стареца с „чисти“ превозни средства. В този списък влизаха и отзивчивите служители в неотзивчивите служби по сигурността. А също и журналистите, позволяващи да бъдат използвани като проводници на лъжите на Шамрон. Нито една друга разузнавателна служба в света не можеше да претендира за такъв легион от ангажирани сътрудници. За Ари Шамрон те бяха тайният плод на диаспората.