— Аз съм негов приятел. Знаеш ли къде е?
Момчето не каза нищо, защото му се видя абсурдно, че непознатият има приятел, който ще се появи, без да се обади.
Стареца погледна към кея, после очите му се спряха отново върху Пийл:
— Излязъл е с кораба си, нали?
Хлапакът кимна, но нещо в очите на мъжа го накара да потрепери.
Стареца се взря в небето: над заливчето бяха надвиснали оловносиви облаци, плътни и натежали от наближаващия дъжд.
— Доста неприятно време за плаване.
— Той е много добър — рече гордо момчето.
— Да, така е. Кога ще се върне?
— Никога не казва. Ще му съобщя, че сте се отбили.
— Всъщност мисля, че ще го изчакам. — Изглеждаше като човек, който може да чака дълго време, ако си го постави за цел. — Има ли наблизо някое местенце, където да изпия едно кафе?
Пийл посочи към селото.
Обаче Стареца не отиде никъде. Просто се качи в мерцедеса и остана да седи зад волана като статуя.
Пийл отиде до носа и набързо си направи наблюдателница до фермата за стриди. Загледа се към морето. Към средата на следобеда в реката се появиха малки вълни с бели гребени и дъждовната буря се развихри. В четири часа стана съвсем тъмно. Пийл подгизна и премръзна до смърт. Канеше се да се откаже, когато забеляза сред мъглата съзвездие от бледосини светлини да приближава нагоре по реката. Малко след това чу ритмичното бръмчене на двигател: великолепният платноход на непознатия се носеше с пълна скорост към къщи.
Момчето включи фенерчето си и му даде сигнал. Кечът направи плавен завой надясно и се насочи към носа, порейки черната вода. Когато корабчето приближи брега, непознатият извика:
— Какво не е наред?
— Един мъж те чака.
— Какво иска?
— Твърди, че е твой приятел, но не каза името си.
Пийл чу ехото на гласа си от другата страна на заливчето.
— Как изглежда? — попита след малко непознатият.
— Нещастен.
— Има ли акцент?
— Почти като твоя, но по-изразен.
— Върви си вкъщи.
Обаче момчето не искаше да го остави сам.
— Ще те посрещна на кея и ще ти помогна да завържеш кеча.
— Просто направи каквото ти казвам — отвърна непознатият и се скри под палубата.
Габриел Алон влезе в камбуза. В шкафчето над газовата печка намери пистолета си — деветмилиметров полуавтоматичен глок. Той предпочиташе модела със среден размер, който беше малко неточен заради по-късата цев, но пък беше по-лесен за скриване. Дръпна затвора, вкарвайки първия патрон в цевта, и пусна оръжието в десния джоб на кехлибареножълтата си мушама. После намали навигационните светлини и се качи обратно на палубата.
Когато платноходът заобиколи носа и навлезе в спокойните води на заливчето, Габриел намали скоростта. Забеляза големия мерцедес, паркиран пред къщата му. Чу как се отвори вратата и острия звук на електронната аларма. Лампата в колата беше изключена. Професионалист. Габриел бръкна в джоба си и стисна дръжката на глока с пръст върху предпазителя на спусъка.
Натрапникът пресече кея и слезе по късото каменно стълбище до нивото на водата. Габриел би го разпознал навсякъде: кръглата като поле глава, обруленото от вятъра лице, отличителната походка на борец, вървящ към средата на ринга. За момент се замисли дали да не завие и да подкара обратно надолу по реката, към бурята. Но вместо това, отпусна хватката си върху пистолета и насочи кораба към кея.
Шамрон обиколи студиото на Габриел. Спря пред картината на Вечелио.
— Значи това е големият удар на Ишърууд — изгубената олтарна картина. Представи си — едно порядъчно еврейско момче да работи над такава творба! Не мога да разбера защо хората пилеят време и пари за такива неща.
— Това не ме изненадва. Какво направи с бедния Джулиан, за да го накараш да ме предаде?
— Черпих го един обяд в „Грийнс“. Поддава се на изкушения, знаеш го.
— Какво търсиш тук?
Шамрон обаче не беше готов веднага да разкрие картите си.
— Доста си преуспял — каза той. — Тази къща трябва да ти е струвала бая пари.
— Аз съм един от най-уважаваните реставратори в света.
— Колко ще ти плати Джулиан, за да оправиш този Вечелио?
— Не е твоя работа — смръщи вежди Габриел.
— И той ще ми го каже, ала предпочитам да го чуя от теб. Може да е по-близко до истината.