— Сто хиляди лири.
— Досега получил ли си нещо от тях? — подсмихна се Шамрон.
— Говорим за Джулиан Ишърууд. Ще ми плати, когато продаде картината. А дори и тогава вероятно ще трябва да си взема парите насила от него.
— А за тази на Рембранд? — попита Стареца.
— Бърза работа за „Кристис“. Тя не се нуждае от много реставрация, само от ново лаково покритие, може би от малко ретуширане. Още не съм приключил с оценката си.
Шамрон бавно се върна до картината на Вечелио. Върху масичката на колела до нея бяха струпани пигментите и маслата на Габриел.
— Коя самоличност използваш сега? — заинтересува се Стареца.
— Нито една от твоите, ако това те измъчва.
— Италианската ли?
— Да. А ти?
— В момента съм Рудолф Хелер.
— А, една от любимите ми самоличности! Надявам се, че напоследък бизнесът е бил добър за хер Хелер?
— Всеки си има добри и лоши дни.
Габриел включи панела с флуоресцентните лампи и го обърна към Шамрон. Ари го погледна накриво:
— Габриел, загаси това нещо.
— Знам, че предпочиташ да работиш на тъмно, хер Хелер, но трябва да виждам лицето ти. Какво искаш?
— Да се поразходим с колата.
Те се понесоха по тесен път, от двете страни на който се издигаше жив плет. Габриел шофираше с една ръка и яко натискаше газта. Когато Шамрон го помоли да намали, той подкара още по-бързо. Ари се опита да го накаже с цигарен дим, но Габриел отвори прозорците и колата се изпълни с леден въздух. Шамрон даде знак, че се предава, като хвърли цигарата си в тъмнината.
— Разбра ли за Париж? — попита той.
— Гледам телевизия и чета вестници — отвърна Габриел.
— Хората, които са го извършили, са по-добри от всички, които сме виждали напоследък — замислено рече Шамрон. — Добри като „Черният септември“. Това не са момчета, дето те замерят с камъни, или такива, които влизат в някой пазар с двадесет и пет килограма експлозив „Семтекс“, прикрепен към телата им. Тези са били професионалисти, Габриел.
Алон се съсредоточи върху шофирането си, а не върху тирадата на Шамрон. Пулсът му се бе ускорил и дланите му се потяха.
— Били са голям екип — продължи Стареца. — Десет, може би дванадесет човека. Разполагали са с пари, транспорт, фалшиви паспорти. Планирали са удара си до последния детайл. Цялата операция е приключила за тридесет секунди. Само за минута членовете на ударната група са напуснали моста. Абсолютно всички са успели да избягат под носа на французите.
— Това какво общо има с мен? — учуди се Габриел.
Ари затвори очи и изрецитира един стих от Светото писание:
— И враговете ще познаят, че Аз съм Господ, когато извърша над тях Моето отмъщение.
— Йезекил — вметна Габриел.
— Аз вярвам, че ако някой убие човек от моя народ, трябва, на свой ред, да го убия. А ти вярваш ли в това?
— Някога вярвах.
— Дори нещо повече — вярвам, че ако някое момче вземе камък, за да го хвърли по мен, трябва да го застрелям още преди той да е излетял от ръката му. — Пламъчето от запалката на Шамрон лумна в тъмнината, подчертавайки дълбоките бръчки по лицето му. — Може би съм просто една отживелица. Спомням си как се гушех в прегръдките на майка ми, когато арабите опожариха и ограбиха нашето селище. Те убиха баща ми по време на общата стачка през тридесет и седма. Разказвал ли съм ти някога за това?
Габриел бе вперил очи в лъкатушещия корнуолски път и не отвърна нищо.
— Те убиха и твоя баща. В Синай — продължи Шамрон. — А майка ти колко време живя след смъртта на баща ти?
„Всъщност беше малко повече от година“ — помисли си Габриел, спомняйки си деня, в който положиха нейното изсушено от рака тяло в земята на склона, гледащ към Йерусалимската долина.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че отмъщението е нещо добро. Здравословно е. Пречистващо.
— Отмъщението води единствено до повече убийства и ново отмъщение — рече Габриел. — Зад всеки убит от нас терорист има още едно момче, чакащо да пристъпи напред и да вземе камък или пистолет. Те са като зъбите на акула: счупиш един и на негово място израства друг.
— Значи не трябва да правим нищо? Това ли искаш да кажеш! — възмути се Шамрон. — Да стоим настрана и да кършим ръце, докато тези копелета убиват наши хора?