— Знаеш, че не мисля така.
Шамрон потъна в мълчание, докато мерцедесът профуча през тъмното село.
— Идеята не е моя — продължи Стареца. — На министър-председателя е. Той иска да живее в разбирателство с палестинците, но не може да сключи мир, ако екстремистите го дебнат, докато подписва.
— Откога си станал такъв миролюбец, Ари? — подозрително го изгледа Габриел.
— Личното ми мнение е без значение. Аз съм само един таен служител, който изпълнява заповеди.
— Глупости!
— Добре, щом искаш да чуеш моето мнение: мисля, че след сключването на мира няма да бъдем в по-голяма безопасност, отколкото преди това. Смятам, че огънят в палестинските сърца няма да угасне, докато евреите не бъдат изтикани в морето. И ще ти кажа още нещо, Габриел. Предпочитам да водя битка със заклет враг, отколкото с враг, който по целесъобразност се прави на приятел.
Шамрон потърка носа си на мястото, където го бяха притиснали роговите рамки на елегантните му очила. Беше остарял. Габриел го съзря в ъгълчетата на очите му, когато си свали очилата. Дори великият Шамрон не бе имунизиран срещу опустошенията на времето.
— Знаеш ли какво стана в Аман? — попита Ари.
— Четох за това във вестниците. Знам също и какво се случи в Швейцария.
— А, Швейцария! — каза тихо Шамрон, сякаш случаят там беше нещастен романс, който предпочита да забрави. — Проста операция, нали? Да поставиш бръмбари в апартамента на високопоставен ислямистки екстремист. Нищо особено. Някога можехме да го направим със затворени очи. Да инсталираме устройството и да излезем, преди някой да си даде сметка, че сме били там. Но тези идиоти забравиха, че швейцарците са най-бдителните хора на света. Една стара дама се обажда по телефона и целият екип попада в ръцете на полицията.
— Просто малшанс — рече реставраторът.
— А аз се качвам на следващия самолет за Цюрих, за да моля швейцарските ни събратя да не го правят публично достояние.
— Щеше да ми достави удоволствие да видя това.
Шамрон дрезгаво се изсмя. Габриел изведнъж осъзна, че по някакъв странен начин Стареца му бе липсвал. От колко време не бяха се виждали? От осем години? Не, почти от девет. Шамрон бе дошъл във Виена след бомбения атентат, за да помогне да се оправи бъркотията и да се увери, че истинската причина за присъствието на Габриел в града е останала в тайна. След това реставраторът го беше видял още веднъж, когато се върна в Тел Авив и му каза, че иска да напусне.
— Не съм сигурен къде се объркаха нещата — прекъсна мислите му Ари. — Сега, когато мирът е съвсем близо, всички смятат, че вече няма заплаха за нашето оцеляване. Не разбират, че мирът ще направи фанатиците още по-отчаяни и безразсъдни. И ще трябва да продължим да шпионираме нашите нови арабски приятели толкова усилено, колкото и когато се бяха посветили на нашето изтребление.
— Е, шпионската работа никога не свършва — вметна Габриел.
— Обаче днес всички умни момчета отбиват задължителната си военна служба в Израелската отбранителна армия и после бързат да избягат. Те искат да печелят пари и да говорят по мобилните си телефони от кафенетата по улица „Бен Йехуда“. Някога използвахме само най-добрите — като теб. А сега вземаме онези, които са твърде глупави или мързеливи, за да успеят в цивилния свят.
— Смени тактиката си на вербуване — предложи Габриел.
— Направих го — обясни Шамрон, — но сега ми е нужен някой, който може да проведе операция в европейска държава без разрешението на правителството й и без да свърши на първа страница на вестник „Сънди Таймс“. Имам нужда от теб, Габриел. Нужен ми е принцът. Трябваш ми да сториш за Службата онова, което правиш за тази картина на Вечелио. Службата ни бе съсипана. Искам да ми помогнеш да я възстановя.
— Мога да оправя щетите от петстотингодишно замърсяване, обаче десетгодишната некомпетентност на една институция е съвсем друго нещо. Намери някой друг да открие твоите терористи и да възстанови твоята Служба. Вече съм поел ангажимент.
Шамрон свали очилата си, дъхна по стъклата им и ги избърса с шала си.
— Впрочем бил е Тарик — каза уж нехайно, докато проверяваше на слабата светлина от контролното табло дали стъклата са добре избърсани. — Споменах ли ти това? Тарик е убил посланика ни и съпругата му в Париж. Той обагри водите на Сена с кръвта на моя народ. Твоят стар приятел Тарик.
Габриел натисна така рязко спирачките, че очилата на Шамрон изхвърчаха от ръцете му и се удариха в предното стъкло.