Габриел мина с колата през град Лизард, после се понесе с пълна скорост към морето през пустата равнина, обрасла с брулена от вятъра трева. Спря на паркинга до фара и угаси двигателя. Автомобилът се поклащаше под напора на вятъра. Реставраторът поведе Шамрон по тъмна пътека надолу, към острите скали. Грохотът на вълните изпълваше въздуха. Някаква морска птица изкряска над тях. Когато прозвуча сирената за мъгла на фара, Ари се обърна рязко и изпъна снага, сякаш се приготвяше за безшумно убийство.
Прозорците на малкото кафене в края на скалите още светеха. Персоналът се готвеше да затваря, но Габриел успя да ги убеди да приготвят два омлета и да сервират кана чай. Шамрон, играещ ролята на хер Хелер, използва мокра книжна кърпичка, за да избърше праха, полепнал по скъпите му мокасини, докато бе вървял по пътеката. Девойката, която им сервира, носеше толкова много обеци и гривни, че когато се движеше, звънтеше като камбана. И двамата забелязаха, че в нея има нещо от Леа.
— Защо смяташ, че е бил Тарик? — попита реставраторът.
— Чу ли за американската девойка? Онази, която е използвал за прикритие и после хладнокръвно е убил? Тарик винаги е обичал жените — поклати глава Стареца. — Много жалко, че всички свършват по един и същи начин.
— Само с това ли разполагаш? Едно мъртво момиче?
Шамрон му разказа за видеокасетата и за сервитьора, провел тайнствен телефонен разговор минута преди посланикът и жена му да се качат в колата.
— Името му е Мохамед Азис. Във фирмата за кетъринг се е представил за алжирец. Но нито е сервитьор, нито е алжирец. От десет години е член на организацията на Тарик. Играл е подкрепяща роля в няколко негови операции.
Ари замълча, когато момичето с гривните дойде до масата им и доля гореща вода в каната им за чай.
Когато то се отдалечи, попита Габриел дали си има приятелка.
Стигнеше ли се до задаването на лични въпроси, Шамрон нямаше задръжки. Нито едно кътче от живота на човека — бил той приятел или враг — не беше защитено от него.
Габриел поклати глава и се зае с чая си, като сипа първо млякото — по английски маниер. Ари изсипа три пакетчета захар в своята чаша, разбърка я енергично и продължи разпита си:
— Никакви любовни авантюри? Свободни жени, които примамваш на кораба си за приятна екскурзия по море?
— Никакви жени няма на кораба. Само Пийл.
— А, да, Пийл. Твоят малък агент. А мога ли да попитам защо липсват жени?
— Не, не можеш — тросна се Габриел.
Шамрон се намръщи. Беше свикнал да има безпрепятствен достъп до личния му живот.
— А какво ще кажеш за тази девойка? — Ари кимна по посока на сервитьорката. — Тя не може да откъсне очи от теб. Не те ли интересува по някакъв начин?
— Тя е дете — отвърна реставраторът.
— Ти си дете! — ядоса се Стареца.
— Наближавам петдесетте.
— Изглеждаш на четиридесет.
— Това е, защото вече не работя за теб.
Шамрон избърса устните си и безцеремонно изтърси:
— Може би не искаш да се обвързваш с друга жена, защото се страхуваш, че Тарик ще убие и нея.
Габриел едва не подскочи, сякаш бе чул пистолетен изстрел.
— Ако ми помогнеш да унищожа Тарик, ще успееш да си простиш за станалото във Виена — продължи да настъпва Шамрон. — Знам, че обвиняваш себе си. Ако не беше Тунис, Леа и Дани никога нямаше да отидат във Виена.
— Млъкни! — изсъска през зъби Габриел.
— Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си.
Реставраторът се изправи, хвърли на масата една смачкана банкнота от десет лири и излезе. Шамрон се усмихна извинително на сервитьорката и тихо го последва.
В основата на стръмните скали, върху покрития със сив пясък малък плаж в Полпиър Коув, се издигаха останките на спасителен пост. През разкъсаните облаци надничаше светлият лик на луната, която хвърляше отблясъци по морската повърхност.
Мушнал ръце в джобовете на якето си, Габриел мислеше за Виена. Спомни си следобеда преди взрива, когато се любиха с Леа. Тогава бе последния път, когато се бе любил. Леа бе настояла щорите на прозорците в спалнята да останат вдигнати, независимо че гледаха към вътрешния двор на жилищната кооперация и Габриел бе убеден, че съседите ги наблюдават. А тя се надяваше да е точно така. Смяташе за някаква перверзна справедливост идеята, че евреи се отдават на удоволствието в град, където са били подложени на толкова жестоки гонения. Макар че и двамата бяха законспирирани — представяха се за италиански реставратор на картини и неговата швейцарска приятелка. Габриел си спомни влажната топлина на тялото й, соления вкус на кожата й. След това бяха заспали. Когато се събуди, той я видя да седи в края на леглото и да го гледа. „Искам това да е последната ти задача — заяви Леа. — Вече не издържам. Настоявам да напуснеш Службата и да се занимаваш с нещо нормално. Може да останем в Европа и ти да работиш като реставратор. Обещай ми, Габриел!“