Габриел вдигна очи, когато Шамрон се присъедини към него на плажа.
— Защо се върна в Службата? Защо не остана в Тиверия да си живееш живота? Защо дотича, щом те извикаха? — заразпитва ядосано мъжът.
— Имах твърде много недовършена работа — отвърна Шамрон. — Не познавам някой, който да е напуснал разузнаването с уредени дела. Всички ние оставяме след себе си някакви нишки. Стари операции, стари врагове. Те ни теглят като спомени за бивши любовници. Освен това не можех повече да гледам как елзасецът и Лев разрушават моята служба.
— Защо задържа Лев?
— Бях принуден да го направя. Той показа ясно на министър-председателя, че няма да си тръгне тихо, ако се опитам да го изхвърля. А последното нещо, което премиерът искаше, бе парализиран отдел „Операции“. Обзе го малодушие и направи Лев недосегаем.
— Той е змия — рече Габриел.
— Премиерът ли? — трепна Шамрон.
— Не, Лев.
— Змия, с която човек трябва да се отнася внимателно. Когато елзасецът подаде оставка, Лев помисли, че той е следващият в йерархията на наследниците. Вече не е млад. Усеща, че ключовете към тронната зала се изплъзват между пръстите му. Ако аз дойда и си отида набързо, той може още да има шанс. Ако изкарам целия си мандат, ако се помотая и се забавя да умра, тогава министър-председателят може да избере някой по-млад за мой наследник. Не е нужно да ти казвам, че не броя Лев сред своите поддръжници на булевард „Цар Саул“.
— Той никога не ме е обичал.
— Защото ти завижда. Завижда на професионалните ти умения. На таланта ти. На факта, че печелиш три пъти повече с работата си под прикритие, отколкото е неговата заплата в Службата. Боже, той ти завиждаше дори за Леа! Ти си всичко онова, което Лев би искал да бъде — и затова те мрази.
— Той искаше да участва в екипа срещу „Черният септември“.
— Лев е блестящ, но никога не е бил добър за работа на бойната линия. Той е щабен плъх.
— Знае ли, че си тук? — попита Габриел.
— Нищо не знае — отвърна студено Шамрон. — А ако решиш да се завърнеш, и за това няма да знае. Ще работя лично с теб, както в добрите стари времена.
— Убийството на Тарик няма да върне Дани. Нито Леа. Не си ли научил нищо? — заговори ядосано реставраторът. — Докато бяхме заети да избиваме членовете на „Черният септември“, не забелязахме, че египтяните и сирийците се приготвят да ни изтласкат в морето. И замалко да успеят. Ние застреляхме тринадесет човека от „Черният септември“, но това не върна нито едно от момчетата, които те убиха в Мюнхен.
Шамрон го изгледа мълчаливо. И като че ли едва доловимо се усмихна:
— Да, но се почувствахме добре.
Габриел притвори очи: пред него изплува жилищният блок на римския площад „Анабалиано“, тъмното стълбище, болезнено слабият палестински преводач Ваел Абдел Цвайтер — оперативен шеф на „Черният септември“ в Италия. Спомни си звуците от пиано, на което се упражняваше някой съсед — доста монотонна мелодия, която не можа да познае. А сетне — гадния глух звук от куршумите, разкъсващи плът и чупещи кости. Един от тях пропусна тялото на Цвайтер и раздроби бутилката смокиново вино, която той бе купил малко по-рано. По някаква причина Габриел винаги си спомняше виното — червеникавокафяво, стичащо се по каменния под, смесвайки се с кръвта на умиращия мъж.
Отвори очи и Рим изчезна от спомените му.
— За кратко наистина се чувстваш добре — каза той. — Обаче после започваш да си мислиш, че си зъл колкото тези, които убиваш.
— Войната винаги взема своя дан от войниците — рече Шамрон.
— Когато стреляш в човека, гледайки очите му, всичко ти изглежда повече като убийство, отколкото като война.
— Това не е убийство — каза Стареца. — И никога не е било.
Габриел го погледна замислено: