— Защо смяташ, че мога да открия Тарик?
— Защото намерих човек, който работи за него. И вярвам, че ще ни отведе до Тарик.
— Къде е той?
— Тук, в Англия. В Лондон. А това е проблем за мен. Според договореностите ни с британското разузнаване сме длъжни да ги информираме, когато действаме на тяхна територия. Не ми се иска да спазя това споразумение, защото те ще уведомят приятелите си в Лангли15, а те пък ще ни притиснат да преустановим операцията заради мирния процес.
— Наистина имаш проблем — съгласи се Габриел.
— Ето защо си ми нужен. Трябва ми някой, който може да проведе операцията в Англия, без да събуди подозрение сред местните хора. Някой, който може да проведе едно просто следене, без да го прецака.
— Аз ще следя твоя човек и той ще ме отведе при Тарик, така ли?
— Изглежда просто, нали?
— Никога не е толкова просто, Ари — мрачно отрони Габриел. — Особено когато си замесен ти.
Реставраторът влезе в къщата и хвърли якето си върху походното легло във всекидневната. Веднага почувства как картината на Вечелио го привлича към себе си. Винаги беше така. Той никога не излизаше от къщата, без първо да прекара още няколко мига пред творбата, върху която работеше. А когато се прибереше, отиваше направо в студиото си, за да я погледа. Тя беше първото нещо, което виждаше следобед, щом се събудеше, и последното, което съзерцаваше сутрин, преди да си легне. Беше нещо като мания, но Габриел вярваше, че само един маниак може да бъде добър реставратор. Или добър убиец, що се отнася до акциите.
Качи се по стълбите до студиото си, включи флуоресцентната лампа и се загледа в картината. Боже, колко време се занимаваше с нея! Вече станаха шест или седем месеца. Вечелио вероятно я бе нарисувал за няколко седмици. На Габриел щеше да му отнеме десет пъти повече време да я реставрира.
Замисли се за всичко, което беше направил досега. Две седмици бе изучавал самия Вечелио: живот, влияния, техники. Един месец бе анализирал „Поклонението на пастирите“ с различни високотехнологични уреди: микроскоп — за да разгледа повърхността, рентгенова фотография — за да проникне под повърхностния слой, ултравиолетова светлина — за да се видят предишните ретуши.
След оценката четири месеца бе свалял наслоената мръсотия и пожълтелия лак. Не беше като да почистваш масичка за кафе, а изморителна, отнемаща време работа. Първо трябваше да направи най-подходящия разтворител, който да разтвори лака, но да остави боята непокътната. Потапяше в него саморъчно направен памучен тампон, после търкаше с кръгообразни движения повърхността на картината, докато тампонът се нацапваше целият от мръсния лак. След това правеше нов и всичко започваше отначало. Потапяш, бършеш, изхвърляш… Като да чистиш палубата на боен кораб с четка за зъби. В успешен ден можеше да свали мръсния лак от няколко квадратни сантиметра.
Сега беше навлязъл в крайната фаза на работата: ретуширане на повредените или разрушени през вековете участъци от олтарната картина. Беше хипнотизираща, педантична работа. Прекарваше много часове всяка нощ с лице, почти долепено върху картината, взирайки се през увеличителните стъкла на работните си очила. Целта му беше да направи ретуша незабележим с просто око. Мазките на четката, цветовете, текстурата — всичко трябваше да съответства на оригинала. Ако околната боя бе напукана, Габриел рисуваше фалшиви пукнатини и на ретуша. Ако художникът бе създал уникален нюанс на лазурно синьото, реставраторът трябваше да прекара няколко часа в смесване на пигменти върху палитрата си, опитвайки се да го повтори. Задачата му беше да се намесва, без това да се забелязва. Да остави творбата такава, каквато я бе намерил, но с възвърнат първоначален блясък.
Нуждаеше се от сън, но му трябваше и повече време за картината на Вечелио. Шамрон бе събудил емоциите му и бе изострил сетивата му. Знаеше, че това е добре за работата.
Включи стереоуредбата, после си сложи увеличителните очила и взе палитрата, когато го заляха първите акорди на „Бохеми“. Сипа на палитрата малко водно емулсионно лепило, добави сух пигмент и разреди сместа с разтворител. Един участък на бузата на Богородица се беше олющил. Габриел се мъчеше да го реставрира повече от седмица. Той намести очилата, топна четката си в боята и леко докосна с върха й повърхността на картината. Внимателно имитираше мазките от четката на Вечелио. Скоро бе напълно погълнат от работата си и от музиката на Пучини.