След два часа бе ретуширал един микроскопичен участък. Вдигна очилата на челото си и разтърка очи. Приготви още боя на палитрата си и започна отново.
След още час работа гласът на Шамрон нахлу в мислите му: „Тарик е убил посланика ни и съпругата му в Париж“.
Ако не беше Стареца, Габриел никога нямаше да стане реставратор на картини. Ари бе искал някакво безупречно прикритие, нещо, което щеше да позволи на Габриел да живее и да пътува законно в Европа. А той беше талантлив художник — беше следвал изобразително изкуство в престижната художествена академия в Йерусалим и бе учил една година в Париж. Шамрон го изпрати във Венеция да учи реставрация. Когато свърши чиракуването си, Ари накара Джулиан Ишърууд да му намери работа. Ако Шамрон имаше нужда Габриел да бъде изпратен в Женева, Ишърууд използваше връзките си да му намери картина за реставриране. Повечето пъти Алон работеше за частни колекции, но също и за малки музеи и за други търговци. Той се оказа толкова талантлив, че скоро стана един от най-търсените реставратори на картини в света.
В два часа след полунощ лицето на Богородица се замъгли пред погледа на Габриел. Вратът му се схвана. Той вдигна очила на челото си и остърга боята от палитрата. После слезе долу, просна се на леглото, както си бе облечен, и се опита да заспи. Но Шамрон пак се върна в мислите му.
„Тарик обагри водите на Сена с кръвта на моя народ“.
Габриел отвори очи. Всичко започна бавно да се връща — парче по парче, пласт след пласт, сякаш бе изобразено в някаква противна фреска на тавана на къщата: денят, в който Шамрон го вербува, подготовката му в Академията, операцията срещу „Черният септември“, Тунис, Виена… Сякаш чуваше думите от налудничавия еврейски жаргон на Службата: кидон16, катса, саян, бодел17, бат левейха18.
„Всички ние оставяме след себе си нишки. Стари операции, стари врагове. Те ни теглят като спомени за бивши любовници“.
„Дяволите да те вземат, Ари! — помисли си Габриел. — Намери си някого друг!“
На зазоряване той се надигна от леглото и застана пред прозореца. Небето бе прихлупено и мрачно, дъждът шибаше стъклата под напора на вятъра. От другата страна на кея, над бурните води отвъд платнохода, просторът се огласяше от шумните крясъци на чайките. Габриел отиде в кухнята и си направи кафе.
Шамрон му беше оставил една обикновена кафява папка без етикет. На задната й корица имаше петно от кафе, приличащо на мастилените петна от теста на Херман Роршак. Габриел я отвори бавно, сякаш се страхуваше, че може да експлодира. Огледа я внимателно — картотеката на отдел „Проучвания“. Вътре беше прикрепен списък с имената на всички офицери, които бяха чели документите в папката. Всички те бяха кодови имена и нищо не му говореха, освен последното: Ром — кодовото име на шефа на Службата. Габриел отгърна първата страница, за да види името на субекта, после прегледа снимките, направени при наблюдение.
Прочете документите набързо, сетне си сипа още кафе и ги разлисти отново, този път по-бавно. Имаше странното усещане, че минава през стаите на своето детство — всичко му беше познато, но леко изменено, малко по-различно, отколкото си го спомняше. Както винаги, беше поразен от сходствата между дейността на реставратора и на убиеца. Методологията беше абсолютно същата: да изучиш обекта, да станеш като него, да си свършиш работата и да се измъкнеш, без да оставиш следа. Сякаш четеше студия за Франческо Вечелио, а не папка на Службата, съдържаща документи за терориста Юсеф ал Тауфики. Габриел си спомни думите на Шамрон: „Може би ако ми помогнеш да унищожа Тарик, най-сетне ще се отърсиш от Леа и ще продължиш живота си“.
Когато приключи с втория прочит на документите в папката, той отвори шкафчето под мивката и извади оттам кутия от неръждаема стомана. В нея имаше пистолет: двадесет и два милиметрова полуавтоматична берета, снабдена със специална удължена цев. Предпочитаното оръжие за екзекуции на Службата — тихо, бързо, сигурно. Габриел натисна лостчето на предпазителя и опипа с палец осемте патрона в пълнителя. Те съдържаха по-малко барут, което правеше изстрелите на беретата изключително безшумни. Когато Габриел уби агента на „Черният септември“, действащ в Рим, никой от съседите не беше чул смъртоносните изстрели. Той вкара пълнителя, дръпна затвора и първият патрон влезе в цевта. Беше регулирал добре пружината, за да компенсира по-слабия барутен заряд в патроните. Вдигна оръжието и погледна през мерника. Пред очите му изплува образ: матова кожа с маслинен оттенък, меки кафяви очи, къса черна коса… И отново дочу думите на Стареца:
17
Живеещ в чужбина евреин, използван от Мосад за вършене на черната работа по поддържането на база в чужбина. — Б.пр.