Легендарният шпионин вървеше, сякаш очакваше нападение откъм гърба — с издадени навън лакти и приведена глава. Заплашителната походка на Шамрон сякаш казваше: „Чупка от пътя ми или ще ти изям топките!“ При вида му Рами усети, че пулсът му се ускори. Ако в този миг Шамрон му кажеше да скочи от някоя отвесна скала, щеше да го направи. Ако му наредеше да се вдигне във въздуха, щеше да измисли начин, за да го изпълни.
Когато Ари се приближи, Рами съзря лицето му. Бръчките от двете страни на устата му бяха по-дълбоки. Беше ядосан — младият мъж го видя в очите му, — но сякаш имаше и лека усмивка на сухите му устни. „За какво ли се радва, по дяволите!“, учуди се Рами. Шефовете не ги безпокояха след полунощ, освен при спешни или лоши новини. Тогава Рами се досети защо Шамрон се усмихва: Тиверийския фантом просто бе облекчен, че няма да прекара още една безсънна нощ без врагове, с които да воюва.
Четиридесет и пет минути по-късно бронираното пежо на Шамрон се шмугна в подземния гараж на мрачна административна сграда, която се издигаше на булевард „Цар Саул“, в северната част на Тел Авив. Той влезе в асансьора и се качи до кабинета си на най-горния етаж. Неговата дългогодишна старша секретарка Царица Естер беше оставила нов пакет цигари на бюрото до термос с кафе. Шамрон веднага си запали една и седна.
Първото нещо, което бе направил, след като се върна на служба, бе да махне помпозните скандинавски мебели на своя предшественик и да ги дари на една благотворителна организация, подпомагаща руски емигранти. Сега кабинетът му изглеждаше като полева щабквартира на генерал. Той предпочиташе обзавеждането да бъде функционално, а не стилно и елегантно. За бюро използваше голяма олющена библиотечна маса. Край стената срещу прозореца бяха наредени кантонерки от оксидиран метал. На лавицата зад бюрото му бе поставено тридесетгодишно германско късовълново радио. Шамрон не се нуждаеше от дневните сводки на отдела за радио наблюдение, защото говореше свободно половин дузина езици и разбираше още толкова. Освен това можеше сам да си поправи радиото, ако се повредеше. В действителност той можеше да ремонтира почти всякаква електронна техника. Веднъж, когато командният състав бе дошъл за събранието за седмично планиране, го бе заварил да разглежда съсредоточено разглобеното видео на Царица Естер.
Единствено редицата от големи телевизори срещу бюрото му внасяше по-съвременна нотка в кабинета му. Шамрон бе оглушал с едното ухо, така че пускаше говора доста високо, докато се създадеше впечатлението, че трима души — французин, англичанин и американец — се карат люто в кабинета му.
Отвън, в помещението между неговия кабинет и стаята на Естер, командният състав вече се бе събрал и разтревожено очакваше шефът да ги повика. Там бяха подобният на хрътка Ели от плановия отдел и строевият офицер талмудистът Мордекай. Присъстваха и Йоси — геният от Европейското бюро, който бе завършил история в Оксфорд, и Лев — избухливият шеф на отдел „Операции“, който запълваше ценните си свободни часове с колекциониране на хищни насекоми. Единствено той сякаш не изпитваше страх от Шамрон. На всеки няколко минути Лев показваше ъгловатата си глава през вратата и подвикваше:
— За бога, Ари! Кога ще ни извикаш?
Обаче Шамрон не бързаше особено да ги види, защото бе почти сигурен, че знае много повече за ужасните събития, случили се тази вечер в Париж, отколкото те някога щяха да узнаят.
В продължение на цял час Шамрон седя на стола си с каменно лице, като пушеше цигара след цигара и гледаше Си Ен Ен на единия телевизор, Би Би Си — на другия и Френската държавна телевизия — на третия. Практически не го беше грижа какво имаха да кажат кореспондентите — те не знаеха почти нищо по въпроса, а той можеше да им осигури новина само с едно телефонно обаждане. Шамрон искаше да чуе очевидците, хората, които бяха видели убийството. Те щяха да му кажат това, което искаше да разбере.