Питър Банинг изглеждаше шокиран.
— Мойра! — Той се опита да стане — без малко да получи апоплектичен удар, като видя Маги да се люлее на въжето, но Мойра бързо го дръпна обратно на стола.
— Но тя може да падне, Мойра — трескаво й зашепна той. — Как им позволяват учителите да правят такива неща? Много е опасно! Свят ми се завива само като гледам!
— Уф, татко! — изпъшка Джек, но ръкоплясканията го заглушиха. Мойра просто се усмихна на съпруга си, успокоително потупа ръката му и се присъедини към аплодисментите. Джек подсвирна. Беше поразен, че Маги се справя толкова добре, и мъничко й завиждаше за летенето.
Зад кулисите звукът на звънчетата се смеси с плътното дрънчене на ксилофон й Питър Пан изведе Менче-Звънче, Джон и Майкъл през прозореца. Маги, като Уенди, хвърли поглед и помаха на родителите си, после ги последва. Завесата се спусна.
Докато децата подготвяха сцената за следващото действие, от публиката се чуваха приглушени разговори и смях. Питър се размърда на стола си и реши, че е определено неудобен, след като беше седял на него вече повече от пет минути. Гласовете и смехът утихнаха в очакване.
Внезапно се чу пронизителен звън — високият, дразнещ писък на клетъчен телефон. Заобръщаха се глави. Питър забързано се зарови в шлифера си и измъкна телефона от единия джоб. До него Мойра се сви и прошепна: „Питър, моля те!“ Джек, чувстващ погледите, отправени към тях, запуши ушите си с пръсти и се престори, че не е с тях.
— Брад, казвай бързо — прошепна Питър в телефона. — Аз съм със семейството си.
Пред него завесата се вдигна и откри проспект на Небивала земя със седем ярко боядисани картонени дървета отпред. Във всяко от тях се отвори врата и се появиха седем изгубени момчета, облечени в седем разновидности на стари пижами. Те се хванаха за ръце, обърнаха се с лице към публиката и с цяло гърло запяха „Не искаме никога да пораснем“.
„Детски му работи“ — мислеше си Питър, докато се опитваше да се вслуша в гласа в слушалката.
Изгубените момчета завършиха песента и детето, което играеше Свирчо, се обърна към другите и издекламира: „Иска ми се Питър да се върне по-скоро. Винаги ме е страх от пиратите, когато него го няма да ни защитава.“
Отдясно на сцената се появиха банда пирати, влачещи сал. Върху сала се бе настанило едрото момче, на което бяха поверили ролята на капитан Джеймс Хук.
Вниманието на Питър Банинг беше приковано върху клетъчния телефон. Той повиши глас: „Брад, именно затова държим щатен еколог! Именно затова му плащаме толкова много! Напомни му, че вече не работи за клуб «Сиера»!“
Около него се разнесоха дюдюкания и съскания. Той се свлече надолу на стола си и долепи телефона до устата си.
На сцената едно изгубено момче тичаше трескаво насам-натам и се опитваше да избяга от пиратите. Смий, с очила и раирана риза, с възглавница за корем, заплашително размахваше камата си.
— Да го погна ли, капитане, и да го погъделичкам с Джони Тирбушона?
Момчето, което играеше Хук, стоеше сковано:
— Не, трябва ми техният капитан, Питър Пан. Той ми отряза ръката и я хвърли на онзи крокодил.
Джек чу баща си да шепне в телефона: „Виж какво, Брад, утре вечер заминавам със семейството си за Лондон. Така че свикай съвещание за сутринта.“ Джек се опита да протестира и заръкомаха като обезумял. „Мачът, татко!“ Питър го видя. „Не забравяй големия мач на сина ми. Трябва да присъствам. Така че кратко съвещание. Бързо и делово. Измъкни ги от леглата.“
Той изключи телефона и го напъха в джоба си. Джек го гледаше отчаяно.
От сцената се чу тиктакане. Смий и Хук наостриха уши с престорен страх.
— Крокодилът! — възкликна Хук. — Облизва се и за другата ми ръка! За щастие глътна будилник, иначе нямаше да чуя приближаването му.
Децата от публиката се включиха в тиктакането. Джек не правеше изключение. Питър Банинг се намръщи и сложи ръце на ушите си. Един крокодил, направен от старо зелено одеяло и две гърчещи се деца, се плъзна на сцената сред виковете на зрителите. Хук и Смий побягнаха.
Питър Банинг въздъхна, намуси се, скръсти ръце над шлифера и куфарчето си и дълбоко пое дъх. В тази пиеса имаше нещо обезпокоително.
Действието продължаваше и на Джек неусетно му стана интересно. Вече беше напълно погълнат, когато дойде моментът Хук и Пан да се изправят един срещу друг за решителната битка. Противниците се дуелираха пред такелажа на пиратския кораб и удряха дървените си мечове.