— Пан, кой си ти, какъв си ти? — ужасено възкликна Хук.
— Аз съм младостта. Аз съм радостта. Аз летя, бия се и кукуригам! — отвърна Питър Пан и изкукурига в потвърждение.
Битката завърши с поражението на Хук. Капитанът падна в отворените челюсти на крокодила, който го прогони зад кулисите. Декорите се смениха за последен път и отново представиха детската стая, където бе започнало всичко. Когато запалиха светлините, момчето в стар кожен анорак, което играеше Нана, лаеше яростно, а мистър Дарлинг маршируваше по сцената с изгубените момчета, висящи по пешовете му заедно с Джон и Майкъл. Уенди и мисис Дарлинг ги следваха, но се спряха, щом видяха Питър Пан да се навърта край прозореца.
— Питър, искаш ли да осиновя и теб? — попита мисис Дарлинг.
Питър я удостои с най-доброто си сценично смръщване.
— Ще ме пращате ли на училище?
— Да, разбира се.
— И после в някоя кантора?
— Мисля, че да.
— И скоро ще стана мъж?
— Да, много скоро.
Питър Пан поклати глава:
— Не искам да ходя на училище и да уча сериозни неща. Никой не може да ме хване и да ме направи мъж. Искам винаги да си остана малко момче и да се забавлявам.
Наду дървената си свирка, завързаното за кръста му въженце го повдигна и той отлетя. Светлината се смекчи и сцената се изпразни. Пуснаха издрасканата плоча с ударите на Биг Бен.
На стола си Питър Банинг примигваше уморено и се чудеше кога най-после ще свърши пиесата. Поне Маги не се мяташе вече във въздуха. На кой идиот му бе хрумнала тази идея? Той пристегна връзката си и смутено оправи копчетата на ръкавелите си. Костюмът му беше вече неспасяемо измачкан. Имаше нужда от сън и от един душ. Имаше нужда от тишина и спокойствие.
„Какво имаше в тази пиеса?…“
Решително впери поглед в сцената й се намръщи.
Светлината на сцената беше съвсем слаба, едва омекотяваше мрака и хвърляше странни сенки. Една по-възрастна Уенди, облечена в басмена рокля и с очила на носа, седеше на пода в детската стая край огън, направен от цветни светлинки и станиол. Отстрани имаше легло със спящо дете. Уенди шиеше на светлината на огъня. Някъде навън се чу кукуригане и тя вдигна глава в очакване.
Капаците на прозорците се отвориха и Питър Пан се спусна на пода.
— Питър — каза Уенди, — да не би да мислиш, че ще отлетя с теб?
Питър се ухили:
— Разбира се. Затова съм дошъл. Забрави ли, че е време за пролетното чистене?
Уенди тъжно поклати глава:
— Не мога да дойда, Питър. Забравила съм как се лети.
— Много бързо пак ще те науча.
— О, Питър, не си хаби напразно прашеца от крилцата на феите.
Тя се изправи срещу него.
— Какво е станало? — попита той.
— Ще запаля лампата и сам ще видиш.
— Не — каза той. — Не пали лампата. Не искам да виждам.
Но тя, разбира се, я запали и Питър Пан наистина видя. Уенди вече не беше малка. Тя бе възрастна жена. Вик на болка се изтръгна от гърдите му. Тя се опита да го утеши, но той рязко се дръпна.
— Какво е това? Какво е станало с тебе?
— Аз съм възрастна, Питър. Отдавна пораснах.
— Но ти ми обеща да не растеш.
— Не можех да не раста. Вече съм омъжена жена, Питър.
Той яростно заклати глава:
— Не, не е вярно!
— Вярно е. А момиченцето в леглото е моята дъщеричка.
— Не, не е вярно!
Той бързо пристъпи към спящото дете със заплашително вдигната кама. Но не го прободе, а седна на пода и зарида. Уенди се вгледа в него за миг, после избяга от стаята. Детето на Уенди, Джейн, се събуди от хълцанията му и седна в леглото.
— Момче, защо плачеш? — попита тя.
Питър Пан скочи и й се поклони. Тя се изправи и също му се поклони.
— Здравей — каза той.
— Здравей.
— Името ми е Питър Пан.
Тя се усмихна:
— Да, знам.
Те се втурнаха към прозореца, готови да полетят, Уенди изтича след тях с протегнати ръце. Светлините загаснаха, завесата се спусна и всички деца излязоха отпред и запяха „Не искаме никога да пораснем“. Цялата публика заръкопляска, а децата се засмях и се поклониха.
„Ау!“ — помисли си Джек. Изпълнен с радостта и вълнението на пиесата, той се усмихна ослепително на баща си.
„Свърши най-после, слава Богу!“ — въздъхна Питър Банинг и изобщо не видя усмивката.
Мачът
Между клоните на дърветата се процеждаха слънчеви лъчи, ярки и топли, пълни с обещания. В подножието бяха скупчени смърчове и канадски ели, зелени и гъсти, после те се изкачваха нагоре към високите върхове на планината, където блестеше бял сняг. Надолу се спускаха реки и потоци, лъкатушеха между дърветата и стигаха до няколко езера. Отдясно между скалите се лееше водопад. А отляво диви цветя боядисваха склона в цветовете на дъгата.