„Изглежда почти като истинско“ — помисли си Питър Банинг и се почувства доволен от себе си.
Извърна се за миг да погледне през прозореца на кабинета си към мъглата, надвиснала като покров над градския пейзаж на Сан Франциско. После пак сведе очи към макета.
— Ще се отървем от екологическите движения, като ги убедим, че клиентите ни няма да застрояват целия район наведнъж, че проектът е разделен на етапи, че ни интересува запазването на дивия живот. — Очите му блеснаха. — Ти ли се занимаваш с това, Брад?
— Рон се занимава с това — отговори високият, блед Брад.
— Аз се занимавам с това — потвърди Рон. Нисък, закръглен, с Калифорнийски загар, на вид той беше пълна противоположност на Брад. Но това, което спасяваше и двамата от корпоративна смърт, бе фактът, че мислеха еднакво и, още по-важно, мислеха като Питър Банинг.
Питър го изгледа остро.
— Надявам се. Във връзка с това бих предложил да започнем с площадката ето там. — Той посочи ливадата. — Открито пространство, за да се отървем от зелените и от контролните органи от самото начало, преди да са вдигнали пара да замразяват обекта.
Той се пресегна през масата към кутия с пластмасови модели и започна да ги забива върху макета. Блокове, ски-писти, магазини и еднофамилни жилища. Колко пари щяха да бъдат спечелени! Бързо запълни ливадата, поколеба се, после изтръгна няколко десетки пластмасови дървета. Замести ги с курортен комплекс и в средата остана мъничък пластмасов природен резерват — парк с няколко пътеки.
— Добре! — Питър Банинг напъха ръце в джобовете на сакото си, но след миг се сети, че го мачка, и ги извади. — След като одобрят зоните и всичко си дойде на мястото, след като момчетата и момичетата от клуб „Сиера“ се отдадат на друга кауза, ще започнем да застрояваме. Малко по малко, докато тази пустош се превърне в курорта мечта на нашия клиент.
Той погледна Брад и Рон.
— Това е… — поде единият.
— … блестяща идея — довърши другият.
Питър се усмихна:
— Знам. Да се надяваме, че никой няма да ни прати силна въртяна топка, преди да застроим този имот. — Очите му се спряха на стенния часовник и в него се надигна паника. — Хиляди дяволи! Закъснявам за мача на Джек.
Отблъсна стола си от масата и излетя през вратата на заседателната зала.
Беше свеж, ясен декемврийски ден и лекият вятър развяваше редицата вимпели, представящи всеки отбор от Лигата. Те висяха от таблото за отбелязване на резултатите, а отгоре имаше знаме с надпис в червено: КОЛЕДНА СЕРИЯ НА ТРЕТИЯ ГОДИШЕН ЗИМЕН ТУРНИР НА ЛИГАТА „ДЕЙТНЪТ“.
А по-надолу, където се брояха точките, на таблото пишеше: ШЕСТИ ИНИНГ, ДОМАКИНИ 2, ГОСТИ 5.
Приклекнал в средата на игрището, с ръце на коленете, нащрек и готов за следващия батер, Джек се взираше в трибуните. Това бяха просто дървени пейки върху железни подпорни и изобщо не бяха много, така че търсенето не му отне много време. Повечето места бяха заети. Виждаше майка си и Маги на третия ред — викаха и аплодираха. Червената седалка между тях още беше празна.
„Да му мисли, ако не дойде“ — решително си каза Джек.
Тревата под краката му беше зелена и свежа от неотдавна падналия дъжд. Джек потропа с крака, изправи се и видя как следващият батер застава на мястото за удряне. Беше Кендол. Добър удар, стигна до първа база. Според правилата.
Пак хвърли поглед към резултатите: 5 на 2, и времето изтичаше.
Удари юмрук в ръкавицата и си повтори: „Да му мисли!“
Внезапно задуха вятър, вдигна прах на игрището и попречи на играта. Главният съдия вдигна ръце да даде сигнал за прекъсване. Джек въздъхна. Всички съдии бяха облечени като Дядо Мраз. Изглеждаха нелепо.
Вятърът утихна и играта продължи. След едно добро и две лоши хвърляния Кендол би топката нависоко. Джек заслони очи, видя топката да се издига и да пада, мушна се под нея, протегна се и я хвана без усилие. Съотборниците и запалянковците го поздравиха с одобрителни възгласи. Той върна топката, отиде на позицията и отново зае същата поза.
Рискува и хвърли бърз поглед към трибуните. Маги и майка му с празното място между тях. Той се изплю.