„Да му мисли!“
Питър Банинг препускаше из лабиринта от коридори, край бюрата на секретарки, край кабинети и складове, край врати, които водеха кой знае къде — поне не помнеше къде. „Познър, Нейл и Банинг“ заемаха цял етаж от сградата. Зад него се влачеше антуражът му: Брад и Рон; младият сътрудник Джим Пейдж; доктор Фийлдс — екологът, назначен, за да съветва фирмата относно предстоящото строителство; специалист по градоустройство, чието име не можеше да си спомни; и една секретарка, на която никога не бе знаел името.
Питър трескаво ровеше в паметта си. „Джери, Джек, Джим.“ Не можеше да си спомни първото име на Пейдж. Висока спортна фигура, май беше някакъв лекоатлет от „Йейл“.
— Стийв! Вземи видеокамерата. Бягай на мача. Снимай, докато дойда.
— Може ли да кажа нещо? — намеси се доктор Фийлдс, но никой не му обърна внимание.
Джим Пейдж вървеше до него и му показваше някаква хартия, подобна на юридически документ, и дискета.
— Речта ви за тържеството в чест на баба ви…
Питър го погледна, без да спира, вземайки завоя като индийско кули в последната отсечка. — Давай. Прочети ми я.
Пейдж се прокашля:
— Лорд Уайтхол, уважаеми гости и т.н., в продължение на седемдесет години Уенди, на която отдаваме почит тази вечер, е дарявала с надежда и се е грижила за стотици бездомни деца, сирачета…
— Чудесно, много е персонално — прекъсна го Питър.
— Може ли да кажа нещо? — пак опита доктор Фийлдс.
Секретарката си проби път напред, останала без дъх:
— Мистър Банинг, сър, моля ви предайте почитанията ми на вашата изключителна баба. Трябва да се гордеете с нея.
Питър й се усмихна, сякаш бе кандидатка за шокова терапия.
Той взе още един завой и почти събори личната си секретарка, втурнала се към него от противоположната посока. Тя ахна, запази равновесие и напъха в ръцете му горещо капучино и няколко самолетни билета.
— Аманда… билетите ми, билетите ми. — Той пресуши капучиното на една глътка, мушна празната чаша обратно в ръцете й и продължи спринта си по служебните коридори. — Бързо, бързо, бързо.
— Сър, станала е ужасна грешка — заяви Аманда, като се мъчеше да не изостава. — Билетите са за втори салон.
— Точно така. Четиринадесети и петнадесети ред до страничните изходи — според статистиката те са най-сигурни.
Взеха още един завой. „Тази сграда няма край“ — тайничко си мислеше Питър.
— Рон, четири-нула-четири да е готово, когато се върна.
— Дадено — обеща Рон.
— Брад, докладите за лонгозите.
— Дадено. — Брад едва дишаше.
— Докладът за клуб „Сиера“?
Брад и Рон се спогледаха.
— Почти е готов — измънкаха в един глас.
— Ами, готово! Нищо не е готово. — Доктор Фийлдс си проби път напред. Беше дребен, съсухрен човек на неопределена възраст с дебели очила и посивяла коса, стърчаща във всички посоки. Потупа Питър по рамото. — Вие ме назначихте за експерт по екология, а не обръщате никакво внимание на докладите ми.
Питър се обърна към Джим Пейдж:
— Каква е речта по-нататък?
Младият сътрудник се взра в жълтеникавите страници, като внимаваше да не се препъне в Рон.
— Пристрояването на крило в сиропиталището „Уенди Дарлинг“ е гаранция, че нейното дело никога няма да бъде забравено, и свидетелства за съпричастност към бъдещето…
— Вие не ме слушате — раздразнено ги прекъсна Фийлдс. — Трябва да отделите площ за размножителен район.
— Доктор Фийлдс, определили сме размножителния район, зад ски-хижата — изписука Брад.
— Двеста акра — допълни Рон.
— Определили сте размножителен район? Вие шегувате ли се? Фийлдс беше вбесен. — Нямате никакво право да застроявате участък, без да прецените какво ще бъде въздействието върху живите същества в него. Ами ако има застрашени видове? Като например…
Питър се пресегна, без да спира, и обгърна костеливите му рамене:
— Като например, доктор Фийлдс?
— Трипръстата петниста жаба, белокракият елен, ред птици…
Питър внимателно потупа еколога по гърба и проговори с меден глас:
— Ние всички сме възрастни хора, доктор Фийлдс. Кажете ми от какво пространство имат нужда тези същества, за да се размножават? За повечето от нас това е въпрос на сантиметри.
Всички избухнаха в смях, а Фийлдс отново изостана с пламнало лице.