— Не, не! Ти ми обеща, че няма да пораснеш!
Но тя беше пораснала, разбира се, въпреки обещанието си, защото в света извън Небивала земя човек винаги пораства. Така че Питър се сприятели с дъщеря й Джейн и много години ходеха заедно в Небивала земя.
Но Джейн също порасна и един ден Питър дойде в детската стая у Дарлингови и откри, че Уенди е баба, а в леглото й спеше дъщерята на Джейн. Питър, винаги готов за приключения, се втурна към леглото да види спящото дете и се озова лице в лице с Мойра. Нещо в начина, по който усмивката на устните й скриваше целувките им, очарова Питър и на него вече не му се искаше да си тръгва. Всеки път, когато се опитваше да си тръгне, нещо го връщаше. Десет пъти изтичваше до прозореца и понечваше да полети. Менче му махаше отвън — нямаше търпение да се запъти към други прозорци, да изгаси звездите в други небеса. Но всеки път той се колебаеше и се връщаше да погледне Мойра още веднъж.
После се появи Уенди, втурна се през вратата на детската стая, решила да го задържи за миг — толкова й се искаше да го види. Но тази нощ нямаше нужда да задържат Питър. Притегляше го това, което видя в лицето на Мойра. Беше хванат в мрежа, от която дори и той не можеше да избяга.
— Ще й дам една целувка — каза той накрая.
Но Уенди не му позволи.
— Не, Питър. Никакви копчета и никакви напръстници за нея. Мойра е моя внучка и няма да го понеса, ако видя и нейното сърце да се разбива, когато разбере, че не може да те задържи — както разбрах аз някога.
Тогава тя заплака, спомни си какво би могло да бъде, но не беше. Питър седна до спящата Мойра. Пръстите му си играеха с един напръстник. Но в последната минута промени решението си — причините за това ще останат завинаги неясни. Запленен от момиченцето, той се наведе да го целуне по устните, както бе виждал други да се целуват, и когато устните им се докоснаха, той изпусна напръстника.
Не видя как прозорецът внезапно се затвори — сякаш бе повял ветрец. Не чу щракането на ключалките. Не забеляза ужаса по лицето на Менче, която надничаше през стъклото…
— Мислех, че ме разделят от теб завинаги — прошепна тя, спомняйки си заедно с него.
После Питър беше на училище, със сако, вратовръзка и лъснати обувки, с подстригана и сресана коса, чист и спретнат. Седеше на чин с други деца и през отворените прозорци гледаше навън в есенния следобед, в пожълтелите листа. Учителката се приближи до него, усмихна се и каза:
— Питър? Къде отлетя?
Тя затвори прозореца и това го стресна. Той отговори:
— Не си спомням…
Спомените избледняха. Той стоеше и се взираше в пространството. Менче сега кръжеше около носа му — мъничка светлинка в мрака.
— О, Питър — каза тя с разтревожено гласче. — Сега разбирам защо ти е толкова трудно да намериш щастлива мисъл. Имаш толкова много тъжни мисли.
Питър не й отговори, изумен от истините, които бе от крил в паметта си. Той действително беше този, за кого то го мислеха. Той действително беше това момче. Менче и изгубените момчета бяха прави.
Той беше Питър Пан.
Изстена и плъзна поглед по развалините от детството си, по опустошението на това, което толкова бе обича, някога. Но жестоката истина беше, че и двата му живота бяха погубени — и в този свят, и в другия. Вината беше негова — той се бе отказал от всички щастливи мисли много отдавна. Беше ги оставил да му убегнат.
Почти без да мисли, подхвърли Мечо във въздуха. Мечо се издигна, но падането му се забави и после спря. Питър гледаше как мечето му замръзва в мрака. Впери поглед в единственото му останало око. Бавно вдигна ръце.
— Само почакай — прошепна той. — Ще те хвана, Мечо. Ще те хвана.
Пухкавото старо мече падаше към него, но когато протегна ръце и го хвана, видя, че държи не Мечо, а Джек — със светнали очи и усмихнат, четиригодишен.
— Джек! Джек! — извика той на сина си.
— Подхвърли ме, татко! Искам да полетя! — извика друг познат глас.
— Маги! Миличка!
Взе и дъщеря си в ръцете си, притисна ги и двамата и бързо ги завъртя. Смееха се и викаха от радост. Появи се и Мойра. Тя ги прегърна, обви кръста му с ръка и той усети нежния мирис на кожата й. Той ги прегръщаше и ги целуваше. И те го прегръщаха и го целуваха.
— Да! — щастливо извика той. — Моето семейство — Джек, Маги, Мойра! Толкова много ви обичам! Обичам да съм с вас, да съм близо до вас. О, толкова съм щастлив! Да, Менче! Менче, това е моето семейство, моето чудесно, невероятно семейство. Те се върнаха! Те са…