Съотборниците му викаха, даваха му съвети, окуражаваха го, молеха се. На гърдите им емблемите на спонсорите, осигурили екипировката, подскачаха като механични играчки. Джек сведе очи към обувките си, после потри пети в земята. Вече почти два ининга не беше поглеждал към трибуните, защото се страхуваше от това, което щеше да види. Или нямаше да види. Играта беше към края си. Успял ли бе баща му да дойде?
— Хайде, момче, не задържай играта — сърдито каза един от дядомразовците зад гърба му.
Джек отново пое дълбоко дъх и зае мястото за удряне. Направи няколко загряващи замахвания и въпреки решението си погледна към трибуните.
Майка му и Маги стояха една до друга и ръкопляскаха. До тях, точно над червената седалка, имаше човек с видеокамера. „Татко?“ Сърцето на Джек подскочи. После видя, че е някой друг — виждал го бе един-два пъти, работеше в кантората на баща му.
Стоеше там, където трябваше да е баща му, и го снимаше с камера.
Джек се вцепени. Обърна се с лице към питчера, стисна бухалката и вкопа пети в земята — без да съзнава какво прави. Усети, че кетчърът се приготвя зад него, видя питчера да кима, да се стяга и да хвърля. Бързо, високо и въртяно хвърляне. Като че ли летеше цяла вечност. Джек замахна без всякаква надежда.
— Ти си аут! — изрева съдията.
Гостуващият отбор нададе възторжени викове, а съотборниците му изстенаха отвратено. За миг той не можеше да помръдне. После механично, отчаяно, като се мъчеше да задържи напиращите сълзи, Джек отпусна бухалката и пое по дългия път към пейката.
Слънцето бе превалило на запад и следобедният хлад щипеше бузите на Питър, когато излезе от затопленото купе на беемвето си и се втурна към игрището. Шлиферът бе преметнат на ръката му, а калъфът с телефона го удряше в хълбока. Вдигна очи към таблото с резултатите: ДЕВЕТИ. ИНИНГ. ДОМАКИНИ 8. ГОСТИ 9. Помисли се, че има още време, и се затича. Чувстваше се по-тежък, по-бавен и по-стар от всякога. „Трябва да започна да спортувам.“
Стигна до игрището и спря като вцепенен.
Трибуните бяха празни, на терена нямаше никой. Дори базите ги нямаше. Виждаха се само няколко обвивки от бонбони и захвърлени чаши. Питър чакаше дишането му да се успокои и потърси къде да се подпре. Пак погледна таблото с резултатите и поклати глава.
„Джеки.“
Чувстваше се глупав и засрамен.
Накрая се обърна и си тръгна. Чак сега тишината му направи впечатление.
Беше почти до колата, когато телефонът в калъфа иззвъня. Той го извади, щракна копчето и се заслуша.
— О, здрасти, Брад — поздрави сковано. — Да, радвам се, че се обади.
Към Англия
Приглушеният рев на боинга беше като фон от постоянен шум за непрекъснатия плач на бебето няколко реда назад. Питър ги чуваше, но не им обръщаше внимание. Умът му беше прикован към блестящия екран на портативния компютър, поставен на сгъваемата масичка пред него. На екрана с големи печатни букви пишеше: БАБА УЕНДИ МЕ НАРИЧА ЛЮБИМОТО СИ СИРАЧЕ. НЕ ЗНАМ ЗАЩО.
Питър се взираше в екрана, в думите, които бе напирал, и се мъчеше да разгадае тази гатанка. Това беше тайна от преди много време, от едно далечно, изгубено минало, което вече не си спомняше ясно. Баба Уенди. Уенди Дарлинг. Неговата баба.
Защо му се натрапваха тези думи? Защо витаеха като шепот за нещо, което би трябвало да разбира, а не разбираше?
Внимателно сложи пръст на клавиша за изтриване. Светещият курсор тръгна назад по екрана, поглъщайки загадъчните букви. Изчезваха една по една, докато не остана нищо — само празният екран.
Боингът попадна във въздушна яма и компютърът се свлече върху коленете на Питър. Той трескаво сграбчи страничните облегалки на стола си, като с коленете си се опитваше да задържи компютъра. Сътресенията продължиха — резки и неумолими тласъци, които го караха да се чувства като на шейна, плъзгаща се по неравен склон.
От мястото до него, най-близо до прозореца, му се усмихна Маги:
— Искам да друса по-силно.
Питър седеше скован.
— Това е достатъчно силно за татко ти.
Тя се ухили:
— Само си представи, че е голям раздрънкан автобус, и няма да те е страх.
„Съмнявам се“ — помисли си Питър мрачно и му се искаше да е на всяко друго място, само не затворен в този самолет. Мразеше самолетите. Мразеше да лети. Всъщност мразеше всичко, свързано с височини. Обичаше земята — добрата, стара, солидна земна твърд. Ако Господ е искал човекът да лети, щеше да му даде…