— О, дечицата ми, дечицата ми — шепнеше тя.
— Мамо — каза Джек и се дръпна, нямаше търпение да й разкаже всичко. — Имаше страшно много пирати и те ни вързаха в една мрежа, и…
— Но татко ни спаси — намеси се Маги. — И летяхме! Прабабо, ние…
Но Уенди я прекъсна с топла прегръдка и смях, който спря пълните със съмнение думи на устните на Мойра.
— Пирати ли? — повтори тя. — И сте летели? Чудесно, дете. Господи, това ми напомня за времето, когато Питър и аз летяхме.
Тя ги прегърна отново. Прегърна и Мойра.
Навън зората вече обагряше покривите на къщите, мяташе блестящи гирлянди във въздуха и слънчеви петна на земята. Питър Банинг лежеше в една снежна пряспа. Той спеше, дишаше равномерно и спокойно, ръцете и краката му извити така, както по никакъв начин не би могъл да ги извие буден.
„Звън, звън, звън“ — чу се някъде наблизо.
Той примигна и се събуди. Седна стреснат. Нямаше представа къде се намира и какво прави там.
— Джек, Маги, ще летим… — заговори, без да се замисли, после колебливо млъкна.
Пое дълбоко дъх и се огледа. Намираше се в потънал в сняг парк. Недалеч лъкатушеше река и от водите й като пушек се вдигаше утринна мъгла. Край нея като часовои се източваха широколистни дървета с опадали листа — зима беше. Въздухът бе чист и свеж и миришеше на закуска.
— Тъй, тъй. Та как си тази сутрин, Питър Пан? — попита познат глас. — Пак се готвиш за някоя пакост, а?
Питър смаян се обърна и видя Смий на няколко метра от себе си, с ръце на кръста и торба на рамо. Само че не беше Смий — беше градински пазач, който правеше обиколката си и събираше отпадъците. И изобщо не говореше на Питър — говореше на една статуя. Статуя на Питър Пан, издигната близо до реката от писателя Дж. М. Бари през 1912 година. Питър Пан — приклекнал, готов за следващото приключение, надул прочутата си свирка, завинаги момчето, което отказва да порасне.
Питър се изправи, излезе от пряспата и тръгна към статуята. Пазачът събра разхвърляните хартии, които бе приписал на пакостите на Питър Пан, и се отдалечи. Питър стигна до статуята и спря.
Спомените се върнаха и той потръпна.
„Небивала земя, Хук. Маги и Джек.“
На рамото на статуята изникна мъничка фигурка — нежна и изящна в меката утринна светлина, с трепкащи, тънки като паяжина крилца.
Питър примигна.
— Менче?
Тя се усмихна.
— Кажи го, Питър. Кажи го искрено.
Той отвърна на усмивката й.
— Вярвам във феи.
Цялото телце на Менче засвети, сякаш вътре се запали лампа. Личицето й засия.
— Нали знаеш онова място — там, където не спиш, но не си и буден. Мястото, където си спомняш какво си сънувал. Точно там винаги ще те обичам, Питър Пан. И точно там ще те чакам да се връщаш.
Тогава върху рамото на статуята на Пан, точно където стоеше тя, падна слънчев лъч и Менче изчезна.
Питър се мъчеше да я види отново, присви очи, заслони ги с ръка и направи крачка напред. Но тя беше изчезнала и споменът за нея вече избледняваше. Надолу по пътеката градинският пазач събираше празни бутилки, които някой бе захвърлил снощи.
„Звън, звън, звън“ — подрънкваха те в ръцете му.
— Менче? — повика я Питър за последен път и след това спомена вече го нямаше — прибран в едно чекмедже в главата му, за да го намери, щом му потрябва отново.
Внезапно го обзе оживление. Беше си у дома!
— Джек? Маги? — извика неспокойно. Огледа се. Та нали бяха тук, с него, когато се върна от… Намръщи се. Когато се върна откъдето беше ходил. Но бяха здрави и читави, сигурен беше, и само това имаше значение.
— Мойра! Аз съм у дома! — изкрещя той.
После се затича по пътеката. Поздрави градинския пазач и всички други, които срещна, с радостно „здравейте“, възторжен „добър ден“ и скокливи обръщения от всякакъв характер.
Стори му се, че за миг стигна до задната ограда на номер 14. Сметна, че е под достойнството му да заобикаля до предната порта. Скочи на оградата и затанцува по нея като въжеиграч, а когато му омръзна, спусна се на земята и се втурна към входната врата.
Беше заключена.
Той посегна към месинговото чукче, но се спря.
Не, не и днес.
Пак се затича назад и прескочи още една ограда, като си пееше и тананикаше. Беше почти под прозореца на детската стая, когато чу телефонен звън. Огледа се и се чудеше откъде идва. Установи, че идва изпод краката му. Коленичи, разрови снега и свежата пръст и извади собствения си калъф с телефона. Остави го да иззвъни още веднъж, после натисна копчето.