Маги го смушка с лакът и той я погледна отстъпчиво. Сините очи на дъщеря му се впериха в неговите. Целите й ръце и лице бяха надраскани с маркер. Пред нея лежеше лист хартия с нарисувани със същия маркер неразгадаеми черти и завъртулки.
Взе рисунката и му я връчи.
— Това е картата на моя ум — обясни му тя. — За да не се загубя в мислите си. Виждаш ли? Това е къщата ни в Сан Франциско, Калифорния. Това е къщата на прабаба Уенди в Лондон, Англия. Това е сиропиталището, което ще нарекат на името на баба.
Питър пусна едната странична облегалка само колкото да поеме рисунката. Престори се, че я изучава, но не преставаше да усеща вибрациите на самолета. Следващият силен тласък запрати компютъра на пода. Той пусна рисунката на Маги и отново се вкопчи в облегалката.
— Татко, погледни какво нарисува Джек — настояваше Маги и тикаше втора рисунка на баща си.
Питър неохотно я пое. На картината един самолет в пламъци шеметно летеше към земята. Мойра, Джек и Маги безопасно се спускаха с парашути. Питър падаше с главата надолу.
— А къде е моят парашут? — възкликна той.
Обърна се назад, където през един ред седяха Джек и Мойра. Мойра изучаваше гърба на една бейзболна картичка. От мястото си до прозореца Джек я наблюдаваше, закрил с ръце голяма купчина такива картички на масичката пред него. Ако забеляза погледа на баща си, е нищо не го показа.
Добре, мамо, питай ме нещо друго. Питай ме нещо друго.
Мойра разглежда гърба на картичката в ръцете си още миг, после каза:
— Кажи ми кой е най-добрият батер на Американската лига за 1985 година.
— Това е много лесно. Уейд Богс. Той е сигурно най-добрият трети бейзмен на всички времена. Защо? Защото след седем сезона в професионалната лига по коефициент на батиране е трети в класирането. Гледала ли си негови мачове, мамо?
Мойра поклати глава и погледна към Питър.
— Не, не съм. Но се обзалагам, че баща ти го е гледал. Питай го за Уейд Богс.
Джек за миг като че ли обмисляше идеята с напрегнато вперен в картичките поглед, после каза:
— Питай ме нещо друго.
Разочарованието на Мойра от реакцията му бе очевидно. Тя отметна кестенявата си коса и върна картичката на Джек:
— След малко.
Джек си взе картичката без коментар, без да вдигне поглед, и се зарови в останалите с преднамерен, насилен интерес.
Трусовете бяха спрели и знакът „Затегнете предпазните колани“ изгасна. Мойра стана, поприглади дрехите си, излезе на пътеката и клекна до мястото на Питър. Зелените й очи бяха напрегнати.
— Питър…
— Мойра, трябва да ми помогнеш за речта за баба Уенди. Просто не звучи както трябва.
Тя докосна ръката му.
— Първо, ми направи една услуга, Питър. Моля те, оправете се с Джек за тази история с бейзбола, преди да пристигнем. Той все още е много, много разстроен.
Както винаги в говора й се усещаше лек английски акцент, останал й от дните преди да се омъжи за него и да дойде да живее в Съединените щати. Той обичаше гласа й, приятната му интонация — различна от всички други, характерна и мелодична.
Кимна покорно:
— Добре. Искаш ли да чуеш какво съм написал дотук?
Ръката й го притисна по-силно.
— Трябваше да дойдеш на мача, Питър.
Той я гледаше безмълвно, осъзнаваше провала си и му беше неудобно. Знаеше, че бе разочаровал Джек, че беше разочаровал и двамата, като не отиде на мача. Имаше намерение някак си да зарадва Джек, но още не бе измислил как.
Мойра го изгледа втренчено, после му посочи Джек. Наведе се и вдигна портативния компютър. Все още чакаше. Питър въздъхна, стана и се премести на нейното място до сина си.
Джек беше прибрал бейзболните картички, хвърляше топката си във въздуха и я улавяше.
— Слушай, Джеки…
— Джек — поправи го синът му и хвърли топката още по-високо.
Питър дълбоко пое дъх и пак потърси страничните облегалки, защото самолетът отново се разтърси. Знакът „Затегнете предпазните колани“ пак светна. Джек продължаваше да подхвърля топката си.
— Ще удариш някой прозорец — предупреди го Питър, вече сприхав.
Джек не сваляше очи от топката си.
— Ами да, сигурно сега е единственият път, когато изобщо можеш да ме видиш да играя с топка.
— Като пристигнем в Лондон, ще видим видеофилма на мача, какво ще кажеш?
— О, всичките двадесет минути? Или онази част, когато хвърлям лоша топка и губим мача ли?