— Направо като някое управление на Гестапо — обадих се.
— За психологически ефект върху престъпниците — изгрухтя Дъч.
Една доста мижава табелка до входа гласеше, че това е ОТДЕЛ ЗА СПЕЦИАЛНИ ОПЕРАЦИИ. А под него, с още по-малко букви, беше написано ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ ДЮНТАУН. Трябваше да напрегна очи, за да го прочета.
— Колко мило от твоя страна, че си споменал и полицейското управление — казах аз.
— И аз така си помислих — отвърна Дъч.
— И какво точно означава Отдел за специални операции? — полюбопитствах.
— И аз не съм много сигурен — отвърна той. — Сигурно са имали предвид Отдел за съвършени откачалки.
Само секунда по-късно Дъч изрева като лъв в очакване на закуската си.
— Тоя нещастен, тъп, гладкомозъчен дюстабанлия! — задъха се той.
— Кой? — запитах аз, като си помислих, че може да съм го засегнал с нещо.
— Тоя шестопръст, ципокрил, дюстабанлия klommenshois Калахън — продължи да реве той. — Тоя вонящ дребен кучи син ми откраднал пак мястото за паркиране! Колко пъти съм му казвал, колко пъти… аааа… — Гласът се снижи и постепенно се провлече, като последните ругатни вече си ги измърмори под носа.
Половин дузина автомобили в различна степен на разпадане бяха паркирани под ъгъл пред сградата. Нащърбени брони, напукани предни стъкла, петна оранжев грунд навсякъде където са правили опит да боядисват ламарините и никога не са стигали до края, предни и задни капаци без никакви украшения или дръжки; всичко имаше вид на подготвено състезание с разбити коли което всеки миг щеше да започне.
— Момчетата ти имат нещо против автомобилите ли?
Той само изръмжа нещо нечленоразделно в отговор и зави на едно място маркирано с едри букви ХЛАПАКА.
— Ще заема мястото на Муфалата — изрече той с отбранителен глас. — И без това се мярка само от дъжд на вятър.
Бяхме паркирали на петдесетина ярда от входната врата; доста голямо разстояние за разбушувалия се ураган. Той угаси двигателя и се отпусна на седалката, като ми предложи цигара.
— Не, благодаря, отказал съм ги — казах.
— Не искам и да чувам за такова нещо — изрече той, докато запали цигарата си. Смъкна прозореца два пръста и издиша пушека в ураганния дъжд.
— Мога да разбера чувствата ти към стария Финдли — каза той. — Старецът е доста стилен, не мога да си изкривя душата. Извади най-големия си коз преди да се оттегли.
— Какво?
— Последният му боен рев. Доведе Айк Ледбетър да възглави полицията в града. Финдли имаше достатъчно мозък в главата си, за да съобрази, че градът има нужда от умен човек да държи изкъсо нещата след като хиподрумът влезе в действие; тукашните ченгета бяха акъллии колкото един пън. А Ледбетър вече беше минал през мелницата. Беше се подвизавал в Атлантик Сити преди да дойде тук, така че имаше опит. Той пък на свой ред доведе мен.
— Бива ли го наистина?
— Искаш да кажеш „биваше“ ли го?
— Защо, къде е отишъл?
— Никъде. Мъртъв е. Знаеше много добре как ще се развият нещата, беше от схватливите. Беше научил доста в Атлантик Сити. И беше честен.
— И какво се случи с него? — запитах аз.
— Преди три години излетя с колата си в реката, ако можеш да го повярваш.
— Защо, ти не вярваш ли?
— Спрях да вярвам в нещастни случаи още първия час когато се озовах тук.
Това вече ме накара да се замисля доста. Беше ми невъзможно да си представя, че Талиани ще се забърка с убийството на полицейски офицер. Това изобщо не пасваше в цялостната картина.
Гневът победоносно се завърна в гласа на Дъч.
— Предадоха случая на момчетата от отдела по убийствата. А при тях работата е такава, че ако ги събереш накуп, получаваш още по-голяма купчина. Никой от тях не може да преброи до единайсет без да си развърже обувките. — Последва пауза. — Случаят беше приключен като нещастен такъв, край, и точка.
— Кой зае мястото на Ледбетър?
— Хърб Уолтърс.
— Какъв е неговият случай?
— Ченге с голям стаж. Бавна, но сигурна кариера. Трепери за работата си. Не рита срещу ръжена, ако питаш за това. Той е благоразумен.
— Честен ли е?
— Това е отличен въпрос. Просто не знам. Предполагам, че старият Хърб е окей; той просто не е имал самостоятелна мисъл в главата откакто за пръв път е отишъл до кенефа сам. — Дъч прекъсна, но след няколко секунди пак продължи. — В действителност обича да целува по задниците хората от залесената част на града.
Изсмях се.
— Май нещо не го харесваш.
— Много си наблюдателен.
— Защо ще му е притрябвало на някого да пречуква Ледбетър?
— А защо да не им притрябва да не го пречукват? Умно, кораво, схватливо ченге, честно като Вехтия завет, в едно градче, което отива по дяволите. Когато Ледбетър дърпаше конците, човек не можеше да зърне никаква педалска кола по Фронт Стрийт. А сега всеки втори автомобил е или розов Кадилак или лилав Ролс-Ройс.