— Сякаш се готвите за нашествие — отбелязах аз.
— Това се нарича сигурност. Никой не може да влезе тук без да го пуснем. Това се отнася за всички, включително и за шефа на полицията, кмета на града и президента на Съединените щати.
— Хубаво оръжие — кимнах аз към Узито.
— Поощрихме използването му. Бандата ми си знае занаята — изрече Дъч, и после добави, сякаш след размисъл — измежду другото.
Вътре предната част на помещението беше разпределена в половин дузина малки кабинетчета. Зад тях, в центъра на сградата, се намираше някаква сложна компютърна система и телефонна централа. Зад тях пък имаше нещо което наподобяваше голяма зала за съвещания, обградена от тебеширени дъски и табла от корк. На предната стена на залата беше монтирана шест-футова телевизионна стена, а пред нея бяха разпръснати двадесетина старомодни подвижни столове, от типа с прикрепени подложки за писане, подобни на онези, които имахме в училище, когато бях дете, и които сегашните деца също ползваха, доколкото знаех.
Голямата зала в дъното разнежено наричаха Детската градина.
Дъното на стария супермаркет се запълваше от две стаи. Едната представляваше клетка за задържане под стража, достатъчно голяма, за да побере целия боен състав използван в деня на десанта в Нормандия, а другата беше скрита зад врата с простичкия надпис ВИДЕООПЕРАЦИИ. Изброих трима дежурни униформени ченгета, включително и мъжа на вратата и една чернокожа жена, операторката на телефонната централа.
Обстановката наистина беше стилна: това беше щабът на Моорхед.
— Хората в униформа част от екипа ли ти са или дават само дежурства?
— Изпитателен срок. Ако се научат да се справят с ежедневните проблеми, тогава може да имат шанс да се влеят в бандата. Пък и не е трудно да разберем дали могат да си държат устата затворена.
Реших да направя един последен опит да разреша най-наболелия ми проблем.
— А сега, преди останалите ти момчета да се появят — казах аз, — можем ли да решим тоя проблем с федералните агенти?
— Уреден е. Нямаме никакви проблеми — изрече той с възможно най-небрежния си тон.
— Прекрасно — изрекох аз, влагайки малко повече от необходимата доза киселина. Реших да му дам възможност да изпусне малко пара.
— Добре — изръмжа той. — Ще ти го обясня по най-простия начин. Отпървом се опитахме да работим с IRS, но да си имаш работа с Прокажените е все едно да си даваш часовника назаем на Джеси Джеймс. Те или са някакви млади пуяци, току-що изскочили от колеж и убедени, че могат да се научат да бият системата и да червясат от пари, или просто са нещастници, изритани от всички агенции. И в двата случая работят само за себе си. Все едно да копаеш някоя шибана леха.
— Не споря — казах аз.
— Банда pfutzluckers! — изръмжа той.
— Абсолютно съм съгласен с теб — отвърнах аз. — Каквото и да означава това.
— Ако наруша дори и само половината закони, които те са престъпили, отдавна да гния някъде на топло. Доживотна присъда плюс двайсет години допълнително, най-малко.
Сега беше негов ред и аз го оставих да си поизлее гнева.
Той се надвеси над мен забивайки показалец в гърдите си.
— На никой от тях и кракът им няма да стъпи тук, даже да ми размахва заповед от прокурора и да влачи цяла батальон морски пехотинци след себе си! — изрева той. — И Федитата са същите лайна! Единственото, което им е в главите на ония главоци в Уошингтън, е как да си напълнят по-бързо джобовете! Единствената им грижа е всичко да изглежда добре в доклада им за деня и да успеят да раздухат някаква пресконференция от него, това ги е грижа само. Ако си нямаш работа, помоли ги за малко помощ, и после чакай до посиняване на телефона.
— И аз съм си имал същите неприятности с тях — изрекох съчувствено.
— Лайнари и роботи, това са те! — ревеше той. Сега вече и ръцете му влязоха в действие. Размахваше ги като диригент на симфоничен концерт. — Мръсните копелета ни крадат информацията, правят си сделчици дето ни провалят случаи, по които работим от години, нарушават гражданските права, и накрая пръскат нашия задник, не техния, а те се оттеглят като някакви елегантни курви, с шик.
Отново кимнах със съчувствие и разбиране. Налягането на котела му вече спадаше до безопасни граници.
— А момчетата ми накрая им остава само да целунат коня там, откъдето му излиза пръднята, ако ме разбираш какво искам да кажа.
— Разбира се. — Направих пауза. — А ти?
— Какво аз?
— И ти ли се задоволяваш само с това?