— И не е много изморен, нали?
Сиско се изкикоти, сякаш току-що беше чул мръсен виц.
— Подадох го на Дъч. Не мисля, че някой от останалите в отдела знае истинската му самоличност. Дъч ще направи така, че да работите двамата в комплект. Ще ти хареса.
— Кой казва?
— Всички дами го казват.
— Страхотно.
— Съжалявам за Талиани — произнесе Мацола. — Знам колко даде от себе си в неговия случай.
— Е, предполагам, че някой е спестил на Федералното маса пари — казах аз. — Но според мен щеше да е най-добре, ако можехме пъхнем копелето в Лийвънуърт заедно с братчето му.
— И още едно нещо — изрече Сиско преди да затвори. — Не сме те пратили тук да разкриваш каквито и да било убийства. Ти си тук, за да откриеш дали има някакви външни връзки на мафията с Талиани и кой ги държи. Това ти е задача номер едно. Работата тук може да се окаже класическа като за учебник, Джейк.
— Моорхед спомена нещо много любопитно — съобщих му аз. — Той каза, че имал запис на цялата история.
— Каква цяла история? Имаш предвид убийството на Талиани ли?
— Предполагам. Беше доста уклончив, когато му поисках подробности по случая.
— Е, питай го пак. Като се видим на закуска, ще ми докладваш.
— Разбира се.
— Ще се срещнем в ресторанта на хотела. Осем сутринта устройва ли те?
— Девет е по-добре.
— Казах, осем. — И той затвори.
6. МИГНОВЕН ОТГОВОР
Момчетата от ОСО (отдел за специални операции; отбрани супер откачалки) на Моорхед бяха започнали да изпълват стаята когато се върнах в Детската градина. Дъч държеше сноп фотографии, които се канеше да забоде на корковото табло. Беше ми необходим само един бърз поглед, за да разбера, че бандата на Талиани беше в Дюнтаун и при това в пълен състав. Липсваха само две фотографии: на Туна Чевос и стрелеца му, Нанс Турчина. Но както бях казал на Сиско, със сигурност знаех, че и те са някъде в Дюнтаун.
— Това са хората на Талиани — казах аз на Дъч. — Липсват само двама. Бандата му иначе я знаят като Синсинатската Триада. Имаш ли нещо против да ми кажеш кое беше това нещо, което те накара да го заподозреш?
— Да си чувал някога за Чарли Флауърс? — запита ме Дъч.
— Чарли Флауърс Едноухия? — възкликнах изненадан.
— Не съм чувал скоро ушите му да са увеличили броя си — захили се той.
— Та кой от бранша не е чувал за Чарли Едноухия — казах.
— Какво точно си чул? — запита ме той.
Чарли Едноухия беше една от легендите в нашите среди. За него твърдяха, че имал най-добрата мрежа от информатори в страната, в черепа му вместо мозък бил монтиран компютър, в жилите му течала и малко индианска кръв, и бил един от най-добрите преследвачи някога съществували. Ако слухът беше верен, Флауърс можел да открие отпечатък от крак и в буркан с мед. Казах го на Дъч.
— Познаваш ли го?
— Не — отвърнах аз. — Никога не съм срещал жива легенда.
— А в последно време какво си чувал?
Запита ме с тон, който издаваше, че отговорът му е добре известен.
Поколебах се за момент, после произнесох:
— Разправят, че се пропил и му били шута.
— Явно си слушал някакви sheiss kopfes, — изрече с презрение той. — Онзи господин там в туидовия костюм, втория ред, е Чарли Едноухия. През живота си не е слагал капка алкохол в устата си.
Изгледах го. Беше нисък и четвъртит мъж, квадратна буца мускули, безупречно облечен в туидов костюм, жилетка от шведска кожа, и вратовръзка идеално подхождаща на костюма. Мустаците му бяха оформени до съвършенство, ноктите с безупречен маникюр. На мястото на дясното му ухо стърчеше малка белезникава буца плът. Знаех и тази част от легендата. Когато на времето бил млад патрулен полицай в Сейнт Луис, някакъв негър му отгризал ухото.
В момента разговаряше с един средновисок, жилав мъжага, който с облеклото си заемаше точно противоположния полюс: кожено яке с атрибутите на Ангелите на Ада и дънки. Лицето му сякаш беше изработено от скулптор с форма за печене на вафли.
— Паметта на Флауърс съхранява всичко, което се изпречи пред погледа му — лица всякакви, вещи, обстановки от всякакъв род — каза Дъч. — Наречи го както искаш — фотографска памет, феноменална. Но въпреки това не успя да разпознае Талиани, но за сметка на това пък позна двама негови авери извън града. Доста от големите босове извън щата обичат да прекарват времето си с Талиани на хиподрума, макар и никой от тях да няма външност на филмова звезда. Талиани беше от доста потайните хора, но обичаше да пръска пари. И то големи пари. И тук Чарли Едноухия си казал, я чакай да видим ние тая работа, и щракнал няколко снимчици един ден на хиподрума. Стик изпраща фотографиите в окръг Кълъмбия на Мацола и му казва, че Търнър, така го познавахме тогава, има много дебели приятели и пръска пари с шепи, сякаш е собственик на Банк ъв Ингланд. Сиско хвърля един поглед и бум, изведнъж се оказва, че си имаме Талиани, а не някакъв си Търнър. Това става миналата седмица.