— Да празнуват какво?
— Избирането на Костело за новия капо ди капи.
— Кога пристигат там?
— Трябва да стигнат някъде към д-десет…
— Откъде знаеш това?
— Знам го, защото трябва да съм се върнал дотогава. Д-д-дадоха ми два часа, защото получавам морска болест.
— Кои ще бъдат там?
— Всички. Цялата компания, освен може би Нанс. Аз… к-к-ълна се в Г-г-господ, не знам къде е Турчина. Моля те, имай милост, махни ме оттук. Само това знам. Това е всичко, което знам, кълна се в очите на майка си, не знам абсолютно нищо повече. Господи, човече, ще ти п-п-платя, какво искаш? Искаш ли да ти дам колата си? Имам чисто нов крайслър с гюрук, твой е, само ме пусни, моля те…
— Сега вече е по-добре, Невестулчице. Добре, тръгни насам.
— Не мога, тъмно е, не мога…
— Само тръгни към гласа ми.
— Не мога да мръдна!
— Аз ще говоря, а ти ще вървиш към гласа ми, не губи кураж, ще се справиш. Но внимавай, Невестулчице, не се върти като въртоглав, защото приливът няма да те чака. Ще се издига все повече и повече…
— Вървя, вървя. Можеш ли само да включиш светлината, моля те, включи тая дяволска светлина.
Мърфи се влачеше през гъстата пясъчна каша, в която се бе превърнал островът с настъпването на прилива. С всяка стъпка затъваше все повече и повече.
— Сбъркал съм пътя! — изпищя той в мрака. — Водата се вдигна до пищялите ми!
— Предупредих те за прилива, Невестулке. Само продължавай да вървиш. Справяш се добре, но само не спирай. Спреш ли и веднага ще се нахвърлят върху теб.
Мърфи направи още една крачка и водата се завихри около коленете му. Започна да му се повдига от страх. Затича, загуби равновесие, и се стовари с лице в студената солена вода. Замята се като луд, опитвайки се да коленичи, но с ръце зад гърба си това не му се удаваше много лесно. Погълна солена вода, после изправи глава, разкашля се и бясно задъха.
— Къде си? — изпищя отчаяно той, след най-накрая успя да се изправи.
Дочу как двигателят на яхтата заработи, и в следващия миг проумя, че тя се отдалечаваше от него!
— Хей! — запищя той. — Х-е-е-й!
Шумът от двигателя заглъхваше все повече и повече. Плясъците на акулите идваха все по-близо. Водата вече се бе издигнала почти до кръста му.
Последният човешки глас, достигнал до ушите на Мърфи, беше този на Стик далече в черната нощ. Оня луд пее, изплака Мърфи на глас.
„Нагоре по ленивата река, кречеталото на воденица стара…“
75. ПРОЩАЛЕН РЕЙД
Изтече мъчително един час. Сякаш минаха четири или пет. Първоначално телевизионната камера ни убиваше всякакво желание за разговор. Разсъдих, че стаята се подслушваше. След като се възстанових до известна степен, реших да направя един опит.
— Ще бъдете ли така добри да ни донесете по чаша вода? — казах, застанал точно през обектива.
Резултатът беше нулев, така че изритах вратата. Правано Сладура откликна на призива ми. Още носеше белезите от битката в Склада: синина около дясното си око и четириинчов оток върху челюстта си. Той ме изгледа злобно когато му повторих молбата си и ми затръшна вратата под носа, но след минута две едно младо хлапе с презрамки, колан и празен кобур под мишницата ни донесе по чаша вода. След това ни оставиха сами.
— Какво мислиш, че ще направят с нас? — запита Доу.
— Не знам — отвърнах й честно аз.
През останалото време двамата с Доу разговаряхме спокойно, но твърдо. Обясних й кой е бил Талиани, макар че тя вече имаше някаква смътна предварителна представа. Казах й как е бил убит Тони Лукатис по време на прекарване на кокаинова пратка, което тя не знаеше, макар че информацията не пролича да я разтърси особено.
— Значи ти си знаел за Тони? — запита тя. — Това приключи толкова отдавна. Бедният Тони. Толкова много искаше да се отличи, да бъде нещо повече… — Тя се опита да обясни натрапчивото видение на Тони, но нищо не се получи.
— Разбирам го — казах аз, — макар и да не е избрал най-подходящия начин.
— Беше ли замесен с тия хора?
Поклатих глава.
— Не мисля — отвърнах аз, но не се задълбочих повече. Все още не знаех с кого в действителност е бил свързан.
— Предполагам, че всичко е било заради мен — изрече тя и заплака. — Аз съм причината за всичко това.
— Не, това не е вярно — възразих аз. — Ти също си била просто една пешка в играта, също като повечето от нас.
— Между нас всичко беше свършило още преди да се задълбочи — продължи Доу, пречиствайки паметта на Лукатис. — А той не можеше да го възприеме. Непрекъснато ми звънеше, изпращаше ми картички, оставяше малки подаръци за мен. И тогава един ден го срещнах и той ми каза, че нещата щели да се променят. Казваше му своя голям удар. Нямах и представа какво се кани да направи… — Тя не довърши изречението. Срещаше големи трудности с довършването на изреченията.