Изброи главите.
Трима в кухнята, включително Брониката.
Петима във всекидневната, включително Морено и Правано.
Чевос, Нанс и Костело в спалнята.
Единадесет, точно както ги беше пресметнал. Не беше загубил форма.
Някъде далеч зад в него, навътре в залива, се разнесе бръмчене на хеликоптер. Игнорира го. Заключи румпела, плъзна торбата с амуниции на рамото, сграбчи ръчната картечница и автоматичната карабина и скочи върху кабината в предната част на яхтата му, оттам на палубата и зареди картечницата. Яхтата се плъзна през вълните и се вмъкна в кръга от светлината на двете големи лампи на пристана.
Вратата се отвори и на прага й застана Костело.
Изглеждаше като самия Янки Дудъл: бели панталони, син блейзър, шалче от алена коприна вързано около шията му.
— Брей, брей, брей — възкликнах аз. — Я виж кой ни е дошъл на гости. Самият Капитан Америка.
В този момент бяха готов да се изправя и срещу цялата руска армия.
— Ти май никога не се предаваш, нали, Килмър? — изрече той с интелигентния си адвокатски глас.
— Между другото, трябва да ти кажа, че балонът ти всеки момент ще се спука — казах аз.
— Говориш страшно много за човек, който може да е само на шейсет секунди от погребението си — отвърна той. — Забележи, че казах „може“. Аз съм единствената преграда между теб и куршума на Нанс.
Пропуснах заплахата му покрай ушите си.
— Ти наистина си загубил разума си, Костело. Първо убийство, сега пък отвличане. Сбъркал съм в преценката си за теб. Мислех те за далеч по-умен от останалите нещастници около теб, а то се оказа, че само си се обличал по-добре от тях.
Доу се беше вкопчила за ръката ми като удавничка.
— Защо не я пуснете? — предложих аз. — В края на краищата, това е работа между нас, мъжете.
— Нямам нищо общо с тази работа — отвърна той. — Последните четири час бях в морето. Ръцете ми са чисти.
— Направо нямам търпение да видя изражението върху лицата на съдебните заседатели когато им изтърсиш тоя бисер.
Той придърпа стол и седна пред нас.
— Мониторът е изключен — каза той. — Можем да си говорим направо. Първото което е, вие двамата с Нанс си имате зъб още от няколко години. Аз не отговарям за неговите действия. А и съдейки от външния му вид, ти можеш да получиш присъда за проявена полицейска жестокост, между другото.
— А тази дама до мен каква ще й бъде вината? Може би ще я изкараш, че ме е държала за ръката, докато съм го извършвал ли?
— Признавам, че довеждането на двама ви тук е било крупна грешка от страна на някого, но мисля, че проблемът може да се уреди.
— Добре. Радвам се, че и ти мислиш така — казах аз. — Само ни уреди превоз да града и ще те освободим от компанията си.
— Няма начин.
— Ти се плъзгаш по един много тънък лед, Костело. Какво говоря, под краката ти изобщо няма лед. Може и да не бъдеш обвинен в отвличане, но със сигурност ще ти лепнат присъда за съучастничество. Задържането ни против нашата воля се наказва по същия закон, както и отвличането.
— Просто се опитвам да изработя някакво споразумение тук — каза той, разперяйки ръце с усмивка, така че всички да останат доволни.
— Няма как да стане.
— Ти си само един блъф, Килмър. Не разполагаш абсолютно с никакво доказателство в момента и го знаеш.
— Нахлузил съм примката на врата на Дънлийви за убийство — казах аз. — Притиснал съм до стената Сийборн и банката му. Няма да мине и ден, и двамата ще пеят като Павароти.
— Никога не съм имал нищо общо нито с единия, нито с другия — отвърна Костело. — Най-много да съм им казал „здрасти“ един-два пъти.
— Аха, ето каква била работата. Значи обсъждаме начина как да се спаси задника на Костело, ако съм те разбрал правилно. Добре, ето ми условията. Даваш ни нанс за убийство и отвличане, Коен и счетоводните му книги за нарушаване закона за РИКО, Чевос за контрабанда на наркотици и съучастничество в убийство, и веднага ставаш свидетел със специален облагодетелстван статут за Федитата. Гарантирам ти, че ще те измъкна най-много с присъда от пет до десет години.
— Мечтай си — изсмя се той. Това беше последният му смях.
Хеликоптерът наближаваше.
Бър-бър-бър-бър…
„Господи, също като едно време“, помисли си той.
Стражите чуха лодката едва в последния момент, когато се блъсна в пристана.
— Какво беше това, по дяволите? — възкликна единият. И двамата се обърнаха.
Червеното петънце на лазерния прицел кацна върху сърцето на първия. Той още стискаше пушката под мишница.