Хитро, макар и не чак толкова оригинално. Новите имена обясняваха инициалите върху куфарите, златните копчета за ръкавели, копринените ризи, сребърната посуда, и всички неща от тоя сорт. Членовете на фамилията Талиани си падаха много по тия лъскави дрънкулки.
Тук обаче изникваше един проблем. В колекцията на Дъч липсваха Туна Чевос и неговият главен екзекутор и гъзолизник, Нанс Турчина. Чевос и стрелецът му Нанс бяха най-опасните членове в бандата. Схемата обаче използвана тук изглеждаше твърде съвършена, за да си развяват някъде далеч байряка. А и освен това Чевос беше наркотрафикант, а крайбрежието на Джорджия от Южна Каролина до Флорида представляваше това за Щатите, което беше Марсилия за Франция. Наркотикът се стичаше толкова необезпокоявано в страната, както и ледената течност през вените на Чевос.
— Познаваш ли ги? — запита Дъч кимайки към изложбата на отбрани муцуни.
Кимнах.
— Всички. Главорези до един.
— Добре — каза той, — тогава да привършваме по-бързо с тях.
Реших да го разигравам смутен и седнах на ъгълчето на чина.
— Не искам да звуча, сякаш всичко ми е известно — казах, — но вървя по следите на тези копелета от от доста години. Знам много за тях, защото се мъча да им разваля празника още от времето, когато за последен път облякох къси панталони.
Никаква реакция. Никой дори и не се ухили. Сериозна публика. Салваторе чистеше ноктите си с нож, който караше мачетето да изглежда като безопасна игла. Чарли Едноухия решаваше кръстословица.
— Хей, какво представлява Хладилника? — запита Чарли Едноухия, без да вдига поглед от кръстословицата.
Бяха решили да ми дават добър урок.
— Добре, аз ще ви какво не е. Това не са Федитата или Прокажената Колония — произнесох аз. — Имаме две задачи. Работим с местната полиция върху всеки случай при който има засечено нарушение на федералните закони. И преследваме ЛКН. Нямаме нищо общо с Прокажената Колония. Не целуваме задници в Уошингтън, като тормозим някой дребен данъкоплатец, който не може да се защити сам, и не провеждаме пресконференции всеки пет минути като Федитата.
— Какво е това ЛКН — запита Сапата.
— Ла Коза Ностра, тъп задник такъв — присмя му се Салваторе.
Сапата се извърна и го изгледа през рамо.
— Голям праз. И к’во от това, че не съм го чувал досега. Моят старец не е лизал задника на някакъв дребен и въшлив дърт мафиозо.
— Точно така — каза Салваторе. — Твоят старец е премитал подовете на някой бардак в Тихуана.
— Трябваше теб да те отгледат в някой бардак — изстреля в отговор Сапата. — Може би тогава нямаше да носиш обица на ухото си като някой шибан педал.
— Хей, я по-полека, ти говориш за венчалната халка на майка ми! — изрева Салваторе.
— Добре, добре, само спокойно — изрече Чарли Едноухия, вдигайки ръка.
— Държа все пак до отбележа едно важно нещо — каза Салваторе. — Аз поне имам къде да си я закача, за разлика от някои други, на които някакъв лайнар им е схрускал ухото за вечеря.
Зачудих се защо Дъч не се намесва, за да предотврати свадата преди да е избухнала с пълна сила. И точно в този момент Сапата се захили, Салваторе избухна в смях, Чарли Едноухия се усмихна, и аз изведнъж проумях какво се беше случило пред очите ми. Човек може да стане свидетел на подобна сцена по време на сражение; такива сцени са често явление по бойните полета. Това приравняваше абсолютно всички. Или с други думи: аз ти вярвам; ние сме приятели; можеш да говориш каквото си искаш за мен; никой друг няма тази привилегия. То слепва в един неразрушим възел любовта и доверието между всички мъже подложени на нечовешко напрежение, мъжко другарство в което и най-кръвната обида придобива смисъла на най-висша похвала.
Започвах да разбирам какво беше имал предвид Дъч. Това беше едно много сплотено миниатюрно общество и те се опитваха да ми го демонстрират по своя си начин.
Всички се скъсаха да се смеят с изключение на Панчо Калахън, който дори и не раздвижи устни. Гледаше ме над сплетените си в пирамида пръсти със сивите си очи по начина, по който човек гледа сервитьора, когато е забравил поръката му. Схванах какво искаше да ми каже.