Повторих я още веднъж за Каубоя и Чарли Едноухия. Чарли повдигна вежди и възнагради финала с кисела усмивка. Но реакцията му беше мигновена.
— Не виждам никакъв проблем — каза той. Един по един всички изразиха съгласието си. Всички бяха съгласни, че няма никакъв проблем.
— Ще трябва да откарам дамата у дома й — каза аз. — Някой да ми услужи с колата си?
Половин дузина ключове ми бяха мигом протегнати. Избрах седана на Дъч, защото бях сигурен, че беше единствената чиста кола от всички.
— Хей, Килмър? — повика ме Муфалата Хлапака докато се отдалечавахме.
— Да? — извърнах се.
— Трябва ни човек на мястото на Стик. Би трябвало да помислиш върху това.
— Благодаря ти. Непременно ще го направя — отвърнах аз. И се усмихнах за пръв път през последните няколко часа.
77. ЗАВРЪЩАНЕ В УИНДСОНГ
Когато стигнахме края на алеята за Уиндсонг, черната лимузина на Стоунуол Титан вече бе паркирана там. Люк Бъргър, човекът на шерифа, се беше облегнал на предния капак на колата. Заби очи в мен от момента, в който слязох от колата заета ми от Дъч.
Тръгнах към къщата и той проговори:
— Стой. Трябва да те претърся.
— Дори и не си го мисли — процедих без дори да го поглеждам или забавям стъпка. За една нощ ми беше дошло до гуша от словесни изхвърляния и яки мъжаги. Обгърнах Доу с ръка и я поведох през дългата зелена ливада пред къщата, покрай верандата до първите стъпала на входната врата. Семейният иконом Уорън я отвори още преди да съм положил ръка върху дръжката й, сякаш прочел мислите ми. Беше значително остарял и артритът го беше сковал здраво, но беше безупречен както винаги.
— Добър вечер, сър — поздрави ме с усмивка той, сякаш тези двайсет години никога не бяха изминавали и аз се бях отбил на гости. После се вгледа по-отблизо в нас и възкликна: — Господи, наред ли сте?
— Наред сме — отвърнах аз докато крачехме по дългия коридор. Бях изпитвал страх да се върна обратно в тази къща нейните призраци. Сега обаче ми тежаха толкова неща на ума, че бе останало единствено любопитството. Знаех, че годините несъмнено бяха деформирали спомените ми за къщата, но изненадите бяха малко на брой. Съмнявах се дали имаше картина, ваза, или парче мебел разместени за тия двайсет години. Беше също като музей, съхраняващ миналото за бъдещите поколения на Финдли, поколения, които повече нямаше да носят името на фамилията, загинало завинаги с Теди. Уорън ни поведе през разширяващия се входен коридор с двойката метални вини стълби в далечния си край, и ни въведе във всекидневна, достатъчно просторна да побере конвенция на Легионерите.
Шефа и титан чакаха вътре. Това беше стая, обгърната от носталгия, изпълнена с плетени и дървени мебели, с маси задръстени с обрамчени портрети от всякакъв вид и размер — засмени снимки на Доу и Теди като деца, тийнейджъри, колежани, и накрая възрастни, макар в действителност едва бяха навършили осемнадесет години.
Старецът вдигна поглед от инвалидната си количка с почти оргазмено облекчение при вида на Доу. Той протегна ръце и тя се втурна към него, сякаш току-що завърнала се след дълго пътешествие. Титан стоеше изправен пред мъртвата камина и пушеше къса дебела пура, която държеше между пръстите си подобно на цигара. Физически усетих облекчението, настъпило в стаята, сякаш топъл бриз полъхнал през закритите с щори прозорци.
Шефа проговори пръв. Изгледа ме над рамото на Доу.
— Благодаря ти — прошепна той. — Ти си смел мъж.
— Едва ли — казах аз. — Моята глупост беше причината да се озовем в това положение.
— Ние се върнахме, татко. Това е единственото, което има значение — намеси се Доу.
— Ще ти се отблагодарим за това, синко — изрече Шефа, притиснат към нея, сякаш се боеше да не нахлуе приливът и да я отнесе.
— Не ми дължите нищо — казах аз. — Стик беше човекът, който ни измъкна.
— Стик? — запита Шефа.
Двамата с Титан се опитаха да скрият изненадата си, но не ги биваше много за актьори.
— Едно ченге. Вероятно го познавате по-добре под името Мики Парвър — казах аз, когато най-сетне се опомниха.
— Какво се случи там, войниче? — запита Титан. — Последните два часа не можахме да чуем почти нищо по радиото.
— Бяхме прекалено заети, за да се притесняваме — отвърнах късо аз.
Предадох им накратко какво се беше случило от момента, в който бяхме напуснали Брийзис до приключването на стрелбата.
— Костело, Брониката, Чевос и Нанс Турчина са мъртви всичките, заедно с девет от телохранителите си — завърших аз.
— Господи — прошепна Шефа, притискайки още по-силно Доу към себе си.