— Значи това ти е оправданието загдето проспа всичко, така ли? — запита язвително Дъч.
— Това беше просто обичайно наблюдение, Дъч. По дяволите, умирах от глад, не бях ял нищо от седем часа. И отскочих да взема нещо за хапване, така че да съм готов като тръгне. Кой да си помисли, че ще го гръмнат?
— Съжалявам много, че не са ти пратили писмена покана — изрече Дъч. — А Стинето? Кой беше закачен за него?
Чарли Едноухия се опита да стане незабележим на стола си.
— Боя се, че заслужавам наказание — проговори той. — Това беше работа за един човек, Дъч. Знаехме, че те отиват да вечерят заедно, така че казах…
— Така че каза на Китаеца да отиде в ресторанта, а ти да покриваш къщата — довърши вместо него Дъч.
— Точно така.
— Това е съвсем нормално за него, Шефе — обади се Калахън. — Всяка неделя Талиани отива да вечеря при Брониката. Там обикновено се среща с един или двама от своите капи. Драганата, Стизано, Логето. Всеки път е така. Брониката обикновено сяда при тях.
— Знаеш ли колко ме вълнува кой мие съдовете при тях? Това, което искам да знам, е кой беше на вечерята с тях?
— Логето и, аа, червенокосият образ… — запъна се Китаеца.
— О’Брайън — подсказах аз.
— Да. И, разбира се, Брониката.
— Предполагам, че ти също си зяпал Брониката, нали, след като така и така си бил там — изръмжа Дъч на Китаеца.
— Аз покривах Брониката — обади се спокойно Калахън. — Всички си тръгнаха заедно. Проследих Брониката до дома му преди да се върна тук.
— Кой беше с О’Брайън?
Луис вдигна ръка.
— И при мен беше същото — проговори той. — И той се прибра направо в къщи.
— Какво стана в ресторанта? — запита Дъч.
— Аз бях вътре и следях цялата група — каза Китаеца. — По едно време извикаха Брониката на телефона, и след малко се връща като насран, и преглъща като пуяк. Взеха да правят шу шу…
— Шу шу ли? какво по дяволите е това шу шу? — запита Дъч.
— Взеха да си шепнат.
— Аха.
— После Ирландецът и Логето двамата духнаха, сякаш в ресторанта беше избухнал пожар. След две минути сервитьорът ми донесе сметката и ми казва, че заведението приключва за вечерта. „Какво, по дяволите, става?“ питам го аз. И той ми казва, че шефът получил сърдечна атака. Сигурно са им телефонирали да им кажат, че дъртото копеле е ритнало бакърчето.
Дъч, който бясно сучеше мустаците си втренчен в тавана, се обади:
— Това просто няма смисъл, нали разбираш. Талиани следва една и съща процедура всяка неделя. Той е в колата само със Стинето и шофьора си, който не може да уцели врата на хамбар от два метра. Чисто фасулска работа, и въпреки това нашите хора решават да очистят две кучета пазачи и да гръмнат Търнър и Шерман в къщата.
— Казват се Талиани и Стинето — не можа да сдържи езика си Чарли Едноухия, с което си спечели един злобен поглед от Дъч.
— Салваторе — продължи Дъч — кой беше твоят човек?
— Стизано — отвърна той. — И той си е у дома. Тръгнах си от къщата му когато ме повикахте.
— А ти, Каубой?
— Аз бях с плейбоя… как му беше името?
— Логето? — предположих аз.
— Да, точно така. И той си е вкъщи.
— Тая вечер всички сме си у дома — изкикоти се Сапата.
— Имате ли писмени доклади за това, което сте правили от две седмици насам, когато сте започнали да следите тия юнаци? — запитах аз.
— Не пишем доклади — отвърна Дъч. — А си го написал, а някой го е прочел.
— Като кой например? — попитах го аз.
— Ами някой, всеки — изрече мъгляво той.
— Знаете ли какво ме мъчи отвътре? — запита Китаеца. — Това, което ме мъчи отвътре, е, че тия задници си имат железни алибита, а дори не го знаят.
— Голям майтап ще падне, ако не им го кажем — обади се Чарли Едноухия.
— Окей, Чарли, надай доброто си ухо към земята да видиш дали няма да изскочи нещо — каза Дъч. — А вие останалите, всички по местата си; дано да спрем тая синджир марка преди да е продължила. Ако някъде зърнете Хлапака Муфалата, Акулата Ланг или Стик, кажете им да ми се обадят. Имате ли някакви въпроси?
Никой нямаше въпроси.
Бандата се надигна да си ходи, а през това време Луис Каубоят стана и тръгна право към мен. Избута две бюра докато стигне до мен.
— Ти беше Джейк, нали така? — запита той.
— Да.
Той протегна ръката си.
— Казвам се Честър Луис. Викат ми Каубоя.
— Добре.
— Трябва ти тоя задник Нанс, нали?
— Да, трябва ми, Каубой.
— Тогава го имаш.
— Благодаря ти — казах аз, разтърсвайки ръката му.