Някакъв силует проряза ярките светлини и пред нас застана Салваторе, оглеждайки се наоколо.
— Мислех, че ще си при Стизано — каза Дъч. — Какъв дявол правиш тук?
— Отбих се да хвърля едно око, лошо ли е? Че къде ще си мъкне задника Стизано? Тоя стар пръдльо след десет часа не смее да си подаде и носа навън.
— Не мислиш ли, че цялата им пасмина се е свряла в дупките си и трепери от страх след като пречукаха шефа им?
— Не могат да пуснат телефоните — отбеляза авторитетно Салваторе. — Блъскат си главите и се мъчат да разберат какво ли ще стане в следващия момент. Точно сега едва ли им е до събиране заедно. Господи, виж на какво е заприличал!
Вече започвах да разбирам какво движеше хулиганите на Дъч, та бяха такъв сплотен колектив. Липсата на финес те компенсираха щедро с онова, което по милост можеше да се нарече индивидуалност. Една стара теория твърди, че ченгетата най-близо до парите са и най-склонни да се корумпират. Дъч бе търсил непокорни индивидуалисти, мъже, прекалено горди да се продадат и прекалено твърди, за да бъдат изплашени от нещо, каквото и да било то. Каквито и да бяха другите им достойнства, имаше едно нещо, което ги обединяваше всички — те бяха честни, защото просто не им идваше на ум, че можеха да бъдат други.
— Първо пречукаха жената на Талиани — каза Ланг. — А и внукът на стареца за малко да си отиде и той.
— Това тук нещо не ми прилича на екзекуция на Мафията — обади се Салваторе. — Убийствата на членове на семействата не е в техния стил.
— Може би е станало погрешка — предположи Стик.
— Даа — произнесе Дъч. — Също като Пърл Харбър.
— На мен ми прилича повече като предупреждение — обадих се аз.
— Предупреждение ли? — запитаха в един глас Ланг и Дъч. Множество вежди се издигнаха въпросително.
— Да — потвърдих аз — предупреждение, означаващо, че той, тя, или то — който, която или каквото и да е — се кани да изтреби целия клан.
— Кажи ми още някоя добра новина — каза Дъч.
— Че защо ще ги предупреждава? — запита Ланг.
— Нали така се прави — обади се Салваторе. — Ужким така било в Сицилия.
— Вече си имаме четири трупа и още сме доникъде — каза Дъч. — Хей, док, да имаш някаква представа какво го е поразило така?
Медицинското лице, дебел като шамандура на двестагодишна възраст, се беше привел над онова, което беше останало от стареца. Ръкавите му бяха навити, и беше нахлузил гумени ръкавици вече зацапани с кръв. Той поклати глава.
— Още не. Може би ръчна граната.
— Ръчна граната? — запита Стик.
— Даа — провлачи медицинското лице. — Хей оттам. Експлозията го е блъснала от терасата. Виждате ли петната от кръвта?
— Бяха две — обади се Ланг.
— Две какво? — запита докторът.
— Експлозии. Аз седях хей там. Първата беше малко приглушена, сякаш нещо изскочи изпод водата. Втората вече гръмна като Хирошима.
— И те събуди — каза Дъч.
Докторът обаче още не искаше да се съгласи. Той поклати глава.
— Нека да изчакаме докато отида там и хвърля един поглед. Схемата от петната върху стената и състоянието на тялото посочват, че експлозията е била само една.
— Аз чух два гърмежа — упорстваше Ланг.
— Какъв интервал от време ги делеше? — запитах аз.
— Ами не много голям. Беше като… бум, бум! Ето така.
Една ужасяваща мисъл проблясна през главата ми, но предпочетох да я запазя за себе си за момента. И без това цялата сцена беше повече от ужасна.
Неистовият е несекващ писък на жената в къщата решително не ни подпомагаше при разследването.
— Отделът по убийствата да му бере гайлето — реши накрая Дъч. — Мен ме интересува само аутопсията. Може да изскочи нещо интересно, което да ни насочи към вида на използваното оръжие.
Шефът на отдела по убийствата представляваше месест лейтенант, прекрачил четиридесетте, облечен в тъмни панталони, модна риза, тъмнокафяво сако и една убийствена вратовръзка на цветя. Казваше се Лънди. Приближи се клатейки глава.
— Хей, Дъч, как я мислиш тая работа? Май ни натресоха четири трупа, а, какво ще кажеш?
— Стига с това първо лице множествено лице, Лънди. Тук няма „ние“, защото това си „ти“. Убийствата не са мой проблем.
Лънди се озъби.
— Имам нужда от всичката помощ, която можете да ми осигурите.