— Знаел е какво прави — изрече Стик. — Един сляп изстрел като този изисква съвършено синхронизиране.
— Такава работа иска и малко предварително планиране. Трябва да познава и обстановката. Трябва да знае и кога настъпва приливът. И с един изстрел успява да размаже и двамата мръсници долу. Дяволски кучи син. По-добре да стоим настрана, да не заличим някой следа; експертите могат да открият още нещо.
— Едноухия — каза Стик.
— Точно. Да го извикаме тук.
Върнахме се обратно долу и казахме на Лънди какво сме открили; той изпрати двама души и фотограф.
— Ония двете горили там могат да се нуждаят от известна медицинска помощ — каза Стик. — Опитат ли се да ти въртят номера, арестувай ги за нападение върху служител на закона.
Веждите на Лънди описаха високи дъги.
— Да, благодаря ти — изрече той с известно страхопочитание.
— Отивам вътре — заяви Стик. — Ще видя дали мога да разбудя Чарли Едноухия.
Присъединих се към Дъч, който се беше облегнал на ъгъла на входната козирка. Беше силно впечатлен.
— Нямаше ви доста време, момчета. Сигурно сте свършили много работа — изрече ухилен той.
Погледнах часовника. Беше десет и десет, а стомахът ми подсказваше, че не съм слагал нищичко в него от обяд.
— Трябва да въведа Мацола в нещата и после ще хапна нещо — казах аз. — След което мисля да приключвам за тази вечер.
— Няма да е зле и аз да хапна с вас — заяви приближилият се Стик. — Чарли вече е тръгнал насам; не беше много въодушевен обаче. Предадох на Лънди да не пуска хората на хълма.
Стик измъкна малка визитка.
— Ако някой път решиш да ми се обадиш — каза той, подавайки ми картичката, — номерът ми е записан на гърба. Сложил съм телефонен секретар. Ако прозвъни четири пъти преди да се включи, значи съм в къщи, кензам, или се къпя, или нещо от тоя род. Оставяш ми някакъв номер и ти се обаждам само след минута. Ако автоматът се включи още след първия сигнал, значи ме няма.
— Отиваме в закусвалнята на Мил — каза Дъч на Стик. — Ще взема Джейк при мен.
Изпитах дълбока благодарност към шерифа.
— Трябва да те въведа в нещата. Считам, че със сигурност можем да приемем, че използваното оръжие е било гранатомет, което е забранено на територията на Щатите, и това автоматично прави случая от компетентността на федералните власти — казах му аз докато вървяхме към колите.
— Брей, дявол да го вземе — изръмжа Дъч, — ама че процес ще падне.
12. РЕТРОСПЕКЦИЯ: ВИЕТНАМСКИ ДНЕВНИК. ПРИСТИГАНЕ
Първите десет дни: Изпратиха ме като попълнение. Изкарах в частта за попълнения в залива на Кам Ран близо десет дни преди да ме изстрелят в щаба на Трети корпус, и оттам във Фу Бин, където намерих частта си. Само преди пет седмици съм изкарал школата за специализирани пехотни части, абсолютно бос съм и ми треперят мартинките от страх.
Да си призная, когато летях към Кам Ран, погледнах надолу и ми си видя страшно красиво, искам да кажа стори ми се много красиво място, само дето тази зелена джунгла е плъпнала навсякъде и навред зяпат оголени от минохвъргачки петна. Все едно раят се е превърнал в ад.
Докато чакам в Кам Ран да ме придадат към някоя бойна част, сближавам се с оня картофен фермер от Небраска, дето му викат Картофа, щото нали там копаят картофи и други такива. Това не му харесва особено, но си трае. Добре че бяхме двамата, защото, нали знаете, всички новодошли гледат да си намерят дружки, така че през цялото време си плямпахме колко хубаво било в Цивилизацията, имам предвид в Щатите. Само дето на тоя Картоф не ще да му минава шубето. Целият трепери и се тресе. После го изстреляха на бойната линия, и след това се запознавам с оня момък от Уискънсин, дето му остават само още два месеца служба, измъкнал се от предната линия за два дни, за да види ранения си брат в болницата. Срещнахме в оня жалък прихлупен навес дето му викат бар. Първо се мъчех да заговоря малко един сержант, но той само ме изгледа с ония мъртвешки очи, наистина ви казвам, същински парчета въглен, никакво чувство, съвсем празни. Същинско страшилище. Та казвам му аз „здравей“, а той само ме изгледа, стана и си излезе, и в тоя момент оня момък от Уискънсин, дето седеше срещу мен, издухва пушека от дробовете си и казва:
— Той е СРБЧ, те не са много общителни.
А аз го питам:
— Какво е това СРБЧ?
А той ми вика:
— Господи, от колко време си тука?
— По-малко от седмица — отвръщам аз, а той казва:
— По-дяволите, какво те чака — и само клати глава, но не казва нищо повече за СРБЧ; едва по-късно научавам какво означава това.
И така, той се измъкнал от предната линия да види брат си, само че се оказва, че е тук от три дни, но още не го бил посетил в болницата, и когато ги питам защо, той казва: