Доу Финдли все така изглеждаше на осемнадесет години, още имаше онази дълга руса копринена коса, карамелов тен, и очи сиви както тогава. Мигновено няколко спомена се разгърнаха пред очите ми: Доу кара водни ски, копринените й коси се развяват на вятъра; препуска през крайбрежните дюни с пясъчно бъги; игриво се боричка на палубата на лодката с Теди и го блъска в залива така, както е облечен в най-хубавия си костюм и панталони, после ме преследва през широката ливада до дъгата на залива.
Доу гледа как залязва слънцето над Уиндсонг, спомен крехък и нежен като картина на Дега.
Времето беше изтрило повечето от спомените в паметта ми, но тези си бяха останали все така ярки и недокоснати, сякаш всичко се беше случило вчера.
Картините се мярнаха и изчезнаха по същия начин.
Тя разговаряше с една шикарна русокоса жена; после се разсмя, обърна се и се присъедини към висок мъж в свръхмодерен костюм, който придържаше отворена вратата на тъмносин мерцедес.
Значи това беше Хари Рейнс. Мигновено ми стана силно антипатичен, усещане, което не ми се нравеше, но над което нямах власт. Огледах го за някакви недостатъци, надявах се за зърна някакви петна по блестящата фасада на това преуспяващо момче, което беше получило всичко на света. Русата му коса беше започнала да оредява както при сърфистите, беше заменил загара си за бледата кожа на работещ до късно в офиса си бизнесмен, но въпреки това беше красив, със стойката и излъчването на всемогъщите мъже. Хари Рейнс постигаше успехите си така, както една красива жена носи диаманти. Дори и да имаше недостатъци, не се забелязваха. Гледах го как й помага да се качи в колата, като се опитвах да пренебрегна чувствата връхлитащи ме на вълни, подобно на вторичен шок след някое земетресение. Прекрасна двойка. Опитах се да натикам чувствата си обратно тъмния си килер, където се бяха крили през всичките тия дълги години, но не можах. И когато мерцедесът потегли в мрака, осъзнах, че ръцете ми треперят.
Полека, Килмър, казах си аз; онова беше тогава, а сега е друго. Дамата по всяка вероятност не ти помни дори и името. Опитах се да я изхвърля от съзнанието си и отидох при Дъч.
Някои неща никога не се променят. Барът на хотел Понс беше едно от тях. Представляваше тъмна зала с дъбови маси и столове, тухлен под, бар с поцинкован плот, и лампи тип Тифани по стойките и масите. Огледалото зад самия бар заемаше половината стена по дължина и представляваше ецвано стъкло. Хотелът се беше разраснал около него. В тази зала се бяха създавали и съсипвали политици, бизнес сделки се бяха сключвали само с ръкостискане, бяха планирани и проваляни схеми на действие. Това беше съкровената територия на съзидателите и рушителите на Дюнтаун. В продължение на двеста години атмосферата в залата бе пращяла от електричеството излъчвано от брокерите на властта, борещи се за повече пространство и по-добри позиции.
Единствено само Финдли и Титан изглеждаха имунизирани срещу тия игри. Двамата заедно наставляваха големите бизнес- и политически клечки от цялата област, с могъщество неоспорвано от никой от другите управници на Дюнтаун. Именно в това помещение двамата с Теди бяхме получили първия си урок по бизнес.
— Точно в онзи ъгъл — беше ни казал той, — точно там двамата с Вик Ларкин се вкопчихме един в друг за последен път. Притежавахме заедно половината плаж покрай Оушън Булевард; бащите ни бяха работили заедно като съдружници. Но ние с него не се погаждахме. Ларкин искаше да да разработи крайбрежната плажна ивица, да я превърне в някакъв шибан курортистки ад. Просто му липсваше всякакъв финес. Аз предпочитах да го оставим както си е.
И една нощ ножът опря до кокала. Скарахме се много здраво тъкмо хей там в онзи ъгъл. „по дяволите, Виктор,“ казвам му аз, „двамата с теб никога няма да се спогодим и ти го знаеш дяволски добре. Предлагам ти една страшно изгодна сделка. Който спечели, изкупува за един долар дяла на другия.“
Виктор побледня целият, но не се уплаши. Не беше от бъзливите, признавам го. Казах на бармана да ни донесе една колода карти и двамата теглихме по една. Той измъкна шестица, аз — девятка. И тая девятка ми донесе недвижимо имущество на стойност един милион долара само срещу един долар.
— И ти му казваш на това добър бизнес? — беше запитал Теди.
— На това му казвам комарджийство — беше му отвърнал Шефът. — Това представлява бизнесът, момчета. Комарджийска игра.
Ако съдех по външния вид на тълпата изпълнила бара, сред елита на Дюнтаун не бяха останали много комарджии. Липсваше и една много съществена черта — електричеството. Въздухът повече не жужеше; разнасяха се единствено дребни и безсмислени приказки.