Доу.
Времето бе посегнало на блестящото някога острие, бе притъпило острите му ръбове, но това само бе изострило още повече онази пулсираща и непресъхваща болка. Доу Финдли беше последната фантазия, която си бях оставил. Бях прогонил повечето от предишните си мечти, но тази си я бях запазил, като я бях бранил, подхранвал, търсейки подслон в нея, и още не бях готов да я предам на действителността.
Дребният самолет се гмурна ниско над мочурищата в проливния дъжд. Втренчих се надолу през овалния илюминатор, заливан от дъждовните струи, в търсене на нещо, което да ме ориентира във времето и пространството. Сигурно очаквах да видя онзи хангар с едно единствено помещение, с кафе-машината си и половин дузина столове, което на шега наричаха чакалнята. Времето си играе лоши шеги с хората. За всеки човек то сякаш е някаква застинала рамка. Хората не остаряват; боята по къщите не се олющва или избледнява; дърветата си остават едни и същи. Дори и тревата не пораства.
Онова, което наистина очаквах да зърна през илюминатора, беше миналото. Това, което видях, беше един нисък терминал от стъкло и хромирана стомана, пулсиращи светлини осветяващи пистите, други самолети рулиращи на позиции за излитане. Летището беше по-оживено отколкото Лас Вегас събота вечер. Двайсет години са доста голям залък действителност за преглъщане на един път, но нямаше кой да ми го спести.
Докато трополях надолу по стълбичката на самолета и после през рампата под дъжда си спомних нещо, което баща ми обичаше да повтаря:
— Лесната победа не струва пукната пара.
Е, в действителност майка ми го казваше. Баща ми загинал по време на бойна акция в Пасифика три месеца преди да се родя. Географията никога не бе успяла да ми стане любим предмет, но докато тръгна на училище, аз вече знаех всичко, което можеше да се научи за остров Гуадалканал. Знаех географските му координати, очертанията му; знаех, че беше дълъг едва сто мили и тридесет широк и че това е била нашата първа офанзивна цел в Пасифика. Знаех също така, че на 20 август, 1942 година, в 22 часа и 15 минути или в десет и петнайсет вечерта, капитан Дж. Л. Килмър, Първа морска дивизия престава да бъде мой баща и се превръща в легендата на майка ми. Израснах с неговите Пурпурно сърце и Военноморски кръст рамка до портрета му на бюрото ми, за да не го забравя никога. Гуадалканал завинаги щеше да си остане едно грозно, нищо и никакво късче недвижимо имущество по средата на нищото, заради което едва ли си струваше да умира човек. По-късно аз самият щях да науча от първа ръка как се умира по този начин. Така или иначе, неговият среден десантен кораб бил прострелян и избухнал под него. Той дори не успял да си намокри краката.
Но аз знаех всичко за баща ми, това, в което е вярвал, и мястото, където е загинал. Майка ми се беше погрижила за това. Уроците, които ми преподаваше, докато израствах, винаги започваха по един и същ начин:
— Баща ти казваше…
И после се отплесваше в съвсем друга посока.
Трябва да съм бил някъде на шестнайсет или седемнайсет години, когато съобразих, че за да успее баща ми да предаде на майка ми всички тези поучения, с които тя ме тъпчеше през всичките ми години, когато се оформях като човек, той би трябвало да е говорил безспир двадесет и четири часа на денонощие в продължение на двете им години семеен живот. Образът на баща ми беше творение на майка ми, но въпреки това беше убедителен. Когато започнах да се погаждам с нея, съобразих, че татко на двадесет и двегодишна възраст е бил по-мъдър от Омир, Сократ, Нютон и Бен Франклин, взети заедно. Може да се стори смешно, но сигурно още съм убеден в това.
— Баща ти казваше, че лесната победа не струва пукната пара.
Трябваше да се вслушам в това предупреждение докато тичах под дъжда, но други неща ми бяха на ума. Влезе ми в едното ухо и излезе от другото, без да остави нищичко помежду им.
И когато прекрачих прага на дюнтаунския терминал действителността ме върна към себе си с плесник. Терминалът беше дълъг колкото един градски квартал, с подвижен тротоар, денонощна закусвалня, изискан ресторант европейски тип, и два бара.
Докато успея да стигна до другия край да си взема чантите, видях един първокласен джебчия от Албукърк на име Дан Делейни Бройката, две курви от Сан Диего, чиито имена не можех да си спомня, и един мошеник от Детройт на име Еди Фуереко Испанеца, който подхвърляше монета пред една ливада в летен костюм и хавайска риза.
Обединяваше ги едно — те всички работеха. Това ми беше достатъчно.
Госпожата от авиобюрото ми подаде плик с ключове за автомобил, регистрационна картон, потвърдена резервация за хотел Понс и една карта на града с очертан маршрут как да се добера до хотела. Имаше и телефонно съобщение, което бе пристигнало само преди двадесет минути.