— Мисля, че мангизлиите в града очакваха да се получи нещо с класата на Аскът4. Всеки е застанал прав, пие си чая, и си размахва изискано кутретата. За жалост хиподрумът се наводни с маниаци, дето не могат и седмица да изкарат, без да заложат на конни състезания, от всякакъв сорт, чешит, и размер, като почти половината от тях смъркат чай; те не го пият.
— Значи за това са пременили така Фронт Стрийт?
— Голяма част от тая пасмина трамбова улицата когато няма конни състезания. Но Фронт Стрийт ще ти изскочи от акъла още на мига, в който зърнеш какво направиха с останалата част от града. Превърнаха я в едно малко Майами.
— Те ли? Кои са те?
— Лудите, дето грабнаха баницата. Виж, Финдли е вече много стар. По-голямата част от старото величие е мъртва. Прехвърлиха властта на наследниците си. Пазителите на кралството, нали така беше? Да, ама не. Откачалки, почти всички от тях са откачалки, с изключение може би на един или двама.
— Сигурно познавам някои от тях — казах аз.
— Сигурно. Но работата не беше само в тях, работата беше там, че всеки един от тях имаше по парче земя, което може да продаде. Градът гъмжи от кооперации. Многоетажни сгради. Три големи хотела на брега, и строят още един. Истинска гледка от недвижимо имущество. Два крайбрежни булеварда огромни като тези в Дел Мар. Почакай обаче да видиш Дуумстаун на видело.
Това беше първият път, когато го бе нарекъл Дуумстаун, но едва ли щеше да е за последен.
— Още се чудя как са допуснали да се случи това Финдли и останалите големи клечки — казах аз.
— Не можаха да направят нищо — изръмжа Дъч. — Изпукаха или пък одъртяха.
Някакъв остър ръб се бе промъкнал в гласа му, прилив на гняв примесен с презрение. Той самият изглежда го усети, защото продължи да кормува мълчаливо докато се успокои.
Опитах се да запълня тишината.
— Баща ми обичаше да казва, че можеш да наследиш кръвта, но не и изправения гръбнак.
Докато прекосявахме първите няколко квартала на Дюнтаун опитах се да извикам в представите си голямата част от центъра на града, на която бяха възстановили елегантността, присъща на края на седемнадесети век.5
Спомних си как я прекосявахме с кола тримата с Теди един неделен следобед преди много време. Бяха се случили трудни времена; редяха се квартал след квартал със занемарени жилищни сгради, които или бяха станали пансиони, или бяха превърнати в евтини мебелирани стаи. Бяхме в черния открит Ролс на Шефа, а той седеше с изпънат гръбнак на ръба на седалката и бялата му коса се вееше на вятъра.
— Ние ще възстановим тази дяволска част от града — изрече той тежко с мекия си ирландско-южняшки акцент, докато размахваше ръка към овехтелите руини. — Това няма да стане стане шибан музей като онзи в Уилямсбърг. Искам да кажа, че ще се превърне в едно живо и уютно място, което хората с гордост ще обитават. Ще се чувстват като част от нейната история. Ще споделят леглата си и трапезариите с нейните призраци. Това е сърцето на града, за Бога! И ако то спре да бие, умира и градът. Не забравяйте това, момчета. — Той направи пауза и огледа с преценяващо око улицата, след което добави полугласно — Един ден това ще бъде Ваша отговорност.
А Теди ми хвърли един поглед през рамо и ми намигна. В ония дни аз бях едно от момчетата им.
По всичко личеше, че си беше удържал на думата, макар че само Господ му беше свидетел каква мизерна сделка е сключил, позволявайки на деловата част на града да отиде по дяволите. Онази част от нея нямаше смисъл. Но тази имаше. Парковете и площадите разхубавяваха града, помагаха му да диша и процъфтява по естествен начин, като му придаваха свой собствен облик. Тук и там луксозни магазини и галерии се гушеха сред жилищните сгради. Ясно се виждаше, че районирането тук беше комунално, като правилата вероятно бяха оформени чрез общо съгласие.
— Това горе-долу бива — казах аз. — Но Фронт Стрийт, Господи!
— Ония нещастници с жълти стотинки в джобовете все трябваше някъде да залагат — отвърна Дъч разсеяно.
Направихме ляв завой, после десен, и се озовахме отново в действителността. Намирахме се в края на Бак О’Таун, нещо като буфер между Дюнтаун и черния район. Немотията се носеше по въздуха. Разкошните магазини бяха отстъпили място на магазините за разпродажба на военно имущество и стари мебели на безценица. Това беше овехтялата част на града. С купища автомобилни гробища и бардаци.
Няколко минути пътувахме в мълчание. След малко се обадих:
— От колко време си тук, Дъч?
— Някъде преди четири години пристигнах от Питсбърг, точно след като бяха прокарали референдума за хиподрума.
4
Хиподрум близо до град Уиндзър, Великобритания, където през юни всяка година се провеждат четиридневни конни състезания, явяващи се важно събитие в живота на английската аристокрация. За първи път са били организирани през 1711 година. — Б пр.
5
Стил изключително разточителен и пищен, символизиращ епохата на царуване на крал Уилям III и кралица Мери. — Б. пр.