— Кога го построиха?
— Пуснаха го по-миналата година и градът направо пощръкля. Само за една нощ белите костюми от Палм Бийч бяха сменени с жокейски екипи. Можеш да си спукаш тъпанчетата на ушите от напъване и пак няма да чуеш никъде южняшка реч. — Гласът му звучеше с гърлен холандски акцент от Пенсилвания.
— Искаш да кажеш като твоя ли? — пошегувах се аз.
Той се изкикоти.
— Да, точно като моя.
— Град на парвенюта — измърморих си аз полугласно.
— Много точно си го схванал.
— А откога си ченге?
— Откакто се помня — отвърна той без дори да се замисли.
Навлезе в една тъмна улица с жилищни сгради; караше бързо, но без включени буркани или сирена.
— Направо ми изглежда като дяволска работа — казах. — Шефът и неговата пасмина съвсем са му отпуснали края. Сякаш са полудели от любов.
— Това беше доста отдавна, авер. Сега е само мебелирана стая за час.
Цяла минута главата ми представляваше вихър от мисли и чувства, преди да отговоря.
— След двайсет години подробностите избледняват — казах.
— Съвсем си прав. — Дъч си запали цигара и добави. — Май старецът доста време не е излизал от главата ти.
Кимнах.
— Имаш право.
— Доколкото знам, синът му е бил герой от войната, загинал е някъде във Виетнам. И тогава старецът сякаш се сгърчил. Поне така знам.
— Лоша работа — изрекох.
Бях изненадан от безразличието в гласа ми.
— Сигурно.
— Ако те разбирам правилно, имаш някакви резерви към Финдли — произнесох.
Той повдигна рамене.
— Това е като машина. Нямам вяра и за две стотинки на човек, който се е набъркал в политиката за време по-дълго отколкото трае обядът ми. А аз се храня бързо, можеш да ми вярваш.
Стари чувства нахлуха в душата ми, усукаха на топка вътрешностите ми, сграбчи ме нещо, което не можех много ясно да осъзная. Или не исках да го направя.
— Да ти кажа, беше като битка за сфери на влияние — продължи той. — Двама юначаги, които обират лъвските пайове. А сега простолюдието само се блъска да гледа кой забогатява най-бързо в сравнение с останалите.
Определението му беше много точно и аз се съгласих с него.
— Всичко е борба за власт и влияние — казах му.
— Ако аз имам един долар, а ти имаш два, това прави ли те два пъти по-добър от мен?
— Не — отвърнах, — само два пъти по-опасен.
Той обмисля няколко секунди отговора ми.
— Смятам, че всичко зависи от това, какъв човек си — произнесе Дъч. И след миг хвърли бомбата. — Щерката на Финдли се опита да се впусне в живота. След като старецът получи известието, че синът му е загинал, имам предвид.
Аха, ето я новината.
— И как така? — полюбопитствах аз през прозявка, или поне така се опитах да го изиграя.
— Омъжи се за един стопроцентов американец. Той пое щафетата от Финдли и отпраши с нея напред. Викат му Хари Рейнс. Иди кажи после, че нямало ирония в живота.
— Какво искаш да кажеш?
— Собственият зет на Финдли е шеф на комисията за хиподрума.
Това последното вече ме завари изненадан.
— И как стана това? — заинтересувах се.
— Без Рейнс хиподрум нямаше да има. Щяхме да си търкаме панталоните на задниците някъде другаде.
— Рейнс… — изрекох замислено.
— Хари Рейнс, зетят — напомни ми той.
— Да, знам. Мислех си за името. Хари Рейнс — повторих.
— Познаваш ли го?
— Бегло.
Хари Рейнс. Името си го спомнях, но не и човека зад него. Двайсет години не са малко време.
— Рейнс уреди всичко. Имам предвид данданиите около хиподрума.
— Защо?
— Трябва да питаш него за това — отвърна Дъч.
— Тоя момък трябва да е доста корав, а?
— И аз мисля като теб. Доколкото знам, тоя Хари се гласи да става губернатор.
— Имаш предвид, че е събрал капитал покрай хиподрума ли?
— И това, предполагам.
— А другото? — полюбопитствах.
— Това е дълга история — каза той. — Струва си да вечеряме, за да ти я разкажа.
— Не е лошо — казах. — А ти как считаш?
— За кое?
— За това, дали Хари Рейнс ще го огрее губернаторския пост или не?
— Доколкото знам, слънцето изгрява на изток и залязва на запад — отвърна той.
И това беше краят на въведението.
4. НАСЛЕДСТВОТО НА ЛЕДБЕТЪР
Докато се доберем до щаба на Дъч Моорхед, който всъщност представляваше един дребен, овехтял търговски център, на миля или две от централната част на града, дъждът премина в ураган. Мълнията обагри в лилави монохромни оттенъци една износена плоска едноетажна сграда, която на времето си е била супермаркет. Прозорците й със шлифовани стъкла бяха обковани с дъски, а цялото здание беше боядисано в черно.