Джоан Улф
Хвани юздите на съдбата
1
Всичко започна със смъртта на баща ми, деня, който няма да забравя през целия си живот, дори да доживея сто години. Небето беше оловносиво, а голите клони на дърветата натежали от влага. Когато внесоха баща ми на носилка в квартирата ни, лицето му беше сиво като небето.
— Мис Катлийн, някакъв проклет глупак е стрелял за забавление в гората — обясни Пади. Обруленото му от времето и годините лице беше зачервено от вълнението и студа. — Сигурно е препускал като луд и не е забелязал мистър Даниел. Фреди е вече на път и се надявам лекарят скоро да пристигне.
— Татко… — Коленичих до леглото. Парче плат, допреди малко ризата на Пади, беше неколкократно нагънато и притиснато към раната на гърдите. Но кръвта продължаваше да тече. При звука на гласа ми ресниците потръпнаха и очите му се отвориха. Тогава погледнах за последен път в сияещото синьо, което толкова обичах.
— Кейт — промълви той, — о, божичко, с мен е свършено. — Очите му се затвориха.
— Татко! — Бях близо до истерия, а трябваше да се принудя да остана спокойна. — Лекарят ще дойде всеки момент — уверих го аз. — Скоро ще се изправиш на крака.
— Не бях помислил, че той ще заподозре… Какво знам… — Гласът на баща ми отслабваше с всяка дума.
— Какво не си помислил, татко? Кой те е заподозрял и в какво? — попитах остро. — Знаеш ли кой е стрелял по теб?
Трябваше дълго да чакам отговор.
— Татко?
— Не знам… кой… — Той отвори очи и устреми поглед към Пади. — Изпрати вест на… Шарлууд, — продължи той, като издаваше някакво странно хъркане — брата на Лизи… — Последва тишина, тъй като татко се бореше да си поеме дъх — … да се погрижи за Кейт.
— Никой няма да се погрижи за мен — почти извиках аз. — Моля те, мълчи и чакай лекаря. Сигурна съм, че ще се оправиш, татко.
Сините му очи останаха устремени към стария коняр, който беше до него от младостта му.
— Пади?
— Тук съм, мистър Даниел.
— Обещай ми… — Отново тишина, мъчително поемане на дъх.
Гледайки агонията му, впих нокти в дланите си с такава сила, че едва не изпищях.
— Обещай ми да… изпратиш за Шарлууд.
— Непременно ще го направя, мистър Даниел. — Мекият ирландски глас на Пади ми вдъхна спокойствие. — Не се тревожете за нищо. Ще се погрижа да намеря закрилник на мис Кейт.
Окървавените гърди на баща ми се вдигаха и спускаха мъчително. Погледнах отчаяно към прозореца на бедняшката ни квартира. Но не чух конския тропот, който трябваше да възвести пристигането на лекаря. Единственият шум в тясната стаичка беше злокобното хъркане, което придружаваше всеки опит на баща ми да си поеме дъх.
— Моля те, татко, не говори — прошепнах задавено. — Лекарят ще дойде всеки момент.
Татко ме погледна за последен път.
— Аз не бях добър баща, Кейт — проговори с отслабващ глас той. — Но… те обичам.
Очите му се затвориха, за да не се отворят никога вече. Първата ми реакция беше пламтящ сляп гняв. Не можах да се разплача, за да ми олекне. Гневът ми даде сили и успях да принудя местните власти да организират търсене на убиеца. За съжаление то остана без резултат. Едва тогава се отдадох на тъгата си.
Не бях в състояние да плача. Когато почина мама, плаках дни наред, но тогава бях едва десетгодишна, твърде млада, за да проумея, че няма смисъл от сълзи. Научих това чак когато пораснах. Сълзите не можеха да ми върнат майката, а сега нямаше да ми върнат и бащата.
След погребението Пади и аз се запътихме към квартирата си под студения дъжд. През ноември пистата за надбягвания беше затворена и улиците на Нюмаркет бяха пусти. Пустотата на града така приличаше на пустотата в сърцето ми.
— Мистър Даниел сигурно се радва, че ще почива в Нюмаркет — отбеляза Пади, опитвайки се да ме разсее. — Виж колко хора дойдоха на погребението.
В църквата и на гробището наистина се бяха събрали десетки треньори и служители в оборите, дойдоха дори някои от собствениците на конюшни. По свой начин татко беше известна личност.
— Да — отговорих тихо аз и обърнах лице към верния приятел, който беше част от живота ми от самото ми раждане. Въпреки това в този ден се чувствах напълно сама. — Какво ще правя сега, Пади?
— Ще останем тук, мис Катлийн, и ще чакаме вуйчо ви — отговори сериозно той.
Това не беше отговорът, който жадувах да чуя. Прехапах устни, сведох глава и продължих към квартирата ни. Изритах с все сила един камък и той цопна в близката локва.
— Значи не вярваш, че можем да продължим да работим без татко? — попитах унило. — Ти би могъл да купуваш коне, а аз да ги тренирам.
Усетих как ръката му падна тежко на рамото ми. Той ме притисна към широките си гърди, но веднага ме пусна. В гласа му имаше съжаление, но и непоколебима решителност.